Читать «Избор на богове» онлайн - страница 98

Джон бе казал, че досега Принципа вероятно е разбрал, че човечеството като цяло се развива в правилна посока, но изправен пред последното разкритие, да е осъзнал, че отделните негови части са претърпели мутации. Защото тук имаше три човешки типа — хората от тази къща, индианците и хората от брега. И от тези трите две са били успешни в своята мутация, а другата се бе разпръснала като семена на вятъра. Макар че, не, каза си той, това заключение не е вярно, защото забравям Дейвид Хънт. Като си мислеше за него, той си спомни, че преди една или две седмици музикалните дървета внезапно бяха върнали своята фина настройка, както и невероятния слух, който бе достигнал до него чрез Тачър в същия този следобед. Как така, учуди се той, роботите засичат слуховете преди който и да е друг да ги научи.

А и роботите. Не три различни типа, а четири. Кой от тях бе според замисъла на Принципа, запита се Джейсън развеселено. Той би се обзаложил на каквото и да е (и бе сигурен, че ще спечели), че Принципа не бе взел под внимание роботите. Макар че роботите малко го плашеха. Що за изобретение беше това нещо, което можеше да разговаря с Принципа и да предава неговите послания? И защо Принципа го бе избрал за свой говорител? Просто защото той бе там, под ръка? Или имаше и сходство, разбиране между тях, което не съществуваше между Принципа и човека или която и да е биологическа форма на живот? Той изтръпна при тази мисъл.

— Спомняш ли си — обърна се той към Стенли, — ти най-напред ни каза, че не можете да ни помогнете.

— Спомням си — отговори Стенли.

— Но все пак ни помогнахте.

— Много се радвам — въодушеви се Стенли, — че в края на краищата можахме да ви помогнем. Вие и ние, мисля, имаме много общо помежду си.

— Искрено се надявам да е така — каза Джейсън. — И ви благодаря от сърце.

34.

Тя седеше до писалището с разпръснати книги, когато той влезе в библиотеката. За момент на колебливата светлина на свещта, тя не можа да го познае. Когато осъзна, че това наистина е той, скочи на крака.

— Дейвид! — извика тя.

Той стоеше и я гледаше. Тя забеляза, че не носи лъка и колчана със стрели. И още нещо липсваше — огърлицата от мечи нокти. Колко е глупаво, помисли си тя, да забелязвам подобни неща, когато единственото важно нещо е, че той се върна.

— Огърлицата… — прошепна тя, чувствайки се глупаво, докато го изричаше, и в същото време съпротивлявайки се на факта, че го казва.

— Хвърлих я.

— Но, Дейвид…

— Срещнах Скитника. Нямах нужда от лъка. Стрелите ми не можеха да го наранят. Те улучиха само кораба.

Тя не отговори.

— Ти мислеше, че Скитника е само една сянка в душата ми.

— Да — отвърна тя. — Фолклор. Един много стар мит…

— Сигурно е вярно. Не знам. Може би сянка от онази велика раса строители, които някога са живели тук. Хора, различни от нас. Не като теб и мен. Сянката, която те хвърлят върху земята дори и след като са изчезнали, все още остава върху нея.

— Призрак — промълви Вечерна звезда. — Привидение. Тя заобиколи писалището и той бързо я посрещна, обгърна я с ръце и я притисна силно към себе си.