Читать «Избор на богове» онлайн - страница 100

— Не мисля, че всичко е плод само на въображението ми — възрази Джейсън. — Имаме известно основание за страх. Съществуват някои доказателства. Например, питам се дали Принципа каквото и да представлява той, е открил за себе си по-тясна идентификация с Проекта, отколкото с човешката раса. И точно това нещо ме кара да настръхвам.

— Дори да е така — каза Джон, — а аз почти не се съмнявам в това, за нас няма значение. Освен за теб и Марта, другите са пръснати из звездите. След няколко хиляди години няма да остане никой от нас, който да се тревожи особено нито за Принципа, нито за Земята. Ние сме хора със свободна воля, които отиват, където поискат, и правят, каквото поискат. Скитането по звездите, убеден съм в това, е само част от промяната, само началото. В следващите столетия расата ни ще развие и други способности, не знам какви ще са те, но знам, че ще се проявят.

— Може и да съм късоглед — призна Джейсън. — Твърде близо до Земята живея. Никога не съумях да разсъждавам като вас. Марта и аз ще сме си отишли отдавна, когато Проекта ще се развие до такова равнище, че да се превърне във фактор. Но индианците ще са тук и какво ще стане с тях? От всички нас те може да се окажат най-важният клон от човешката раса.

Джон се засмя.

— Индианците ще се справят много добре. От всички нас, те са развили най-солидна база. Живеят в хармония с природата. Станали са част от нея.

— Надявам се — каза Джейсън — да си прав.

Те седяха мълчаливо, огънят трепкаше в камината, а коминът издаваше звуци, сякаш въздишаше. Вятърът скубеше стрехите и в стихналия полумрак старата къща стенеше под тежестта на годините. Накрая Джон проговори:

— Искам да ми кажеш едно нещо. И то истината. Какво стана с онова извънземно?

— Тръгна си — отвърна Джейсън. — Отиде си у дома. Остана по-дълго, отколкото бе възнамерявало, защото трябваше да сподели нещо с някого, да благодари на някого. Всъщност на Дейвид, защото той му бил помогнал, но момчето не може да чуе и дума от това, което извънземното казва. Така че то дойде при мен.

— А ти каза ли на Дейвид? Предаде ли му благодарностите?

Джейсън поклати глава.

— Не, не още. Ако въобще някога му кажа. Не е готов за това. Може да го изплаша. Може да избяга отново. Казах на двама души — на теб и на Езекия.

Джон се намръщи.

— Разумно ли беше да казваш на Езекия?

— Дълго мислих, преди да се реша — каза Джейсън. — Накрая му казах. Струваше ми се… Е, добре, струваше ми се, че това е в неговата област. Той е толкова обременен от фантазиите и от самообвиненията си. Помислих си, че случаят може да му помогне. Да му даде нещо солидно, за което да размишлява, просто за разнообразие.

— Не точно това имах предвид — каза Джон, — когато те попитах. Тревожи ме въпросът за душата. Кажи ми честно, наистина ли мислиш, че е възможно този странен герой от Запада да е дал душа на извънземното?

— Така ми каза то.

— Не извънземното. Ти, ти какво мислиш?

— Понякога си мисля — отвърна Джейсън, — че душата е състояние на духа.

Езекия крачеше разтревожено нагоре-надолу из градината на манастира.