Читать «Избор на богове» онлайн - страница 96

Той все още носеше лъка и колчанът със стрели висеше през рамото му, макар вече да го правеше само по навик, тъй като повече не се нуждаеше от тях. Запита се, докато крачеше, колко време ги е носил, дори когато реално не са му били необходими.

Над дърветата той съзря най-горните етажи и многобройните комини върху покрива на голямата къща, тъмен силует на фона на нощното небе. Докато заобикаляше група дървета, която се врязваше в нивата, той видя бляскавия, метален предмет, приклекнал там. Гледката го накара да спре и да се сниши, сякаш лъскавото нещо криеше непозната опасност. Докато се привеждаше, той разбра какво беше това — машина, която пренася хора от звездите. Вечерна звезда му бе разказала за заплахата, която този кораб представлява за Земята и който в онзи момент вече се насочваше към планетата. А ето, че по време на краткото му отсъствие, той беше пристигнал. Почувства разтърсващ страх да го сграбчва, когато видя неясните очертания на нечий силует да се мярка зад кораба.

Отстъпи крачка назад и още една, но силуетът се измъкна иззад кораба. Странното беше, че корабът го скриваше, защото той всъщност бе по-голям от него. Беше огромен и приличаше на сянка, около която се излъчваше бруталност, и докато се накланяше към него, той разбра, че не може да избяга, независимо какво разстояние бе изминал. Отдавна бе разбрал, че от него е невъзможно да се избяга. Изобщо не биваше да се опитва да го прави.

Черния скитник направи още една огромна крачка и Дейвид понечи да избяга, но внезапно се извъртя и се изправи с лице към настъпващата сянка. Ако избягам — си мислеше си той, ще продължа да бягам и никога няма да спра. Животът му щеше да мине в непрестанно бягство, както неговият народ вечно беше бягал, бягал, бягал… Сега вече нямаше повече нужда да бяга.

Сянката приближаваше и той можа да я разгледа по-добре, макар че тя се привеждаше напред и хищно посягаше към него. Видя крака като дънери, масивен торс, малка главичка и хищни ръце, готови да го сграбчат.

И в този момент сянката не беше вече Черния скитник, а мечката гризли, която се надигаше от речното корито и се надвесваше над него, прекалено близо за да може да опъне тетивата. Без дори да мисли, ръката му се плъзна назад и сграбчи една стрела, лъкът се огъна и душата му, или нещото вътре в него, се отприщи навън.

Сянката не падна, както се бе проснала мечката гризли. Поколеба се, наклони се напред, посягайки към него; тетивата опъна най-острата стрела почти до ухото му. Скитника се килна встрани, стрелата изсвири и улучи лъскавия кораб с метален звън. Скитника вече не беше там.

Дейвид Хънт свали лъка и остана така, разтреперан. Отпусна се тежко на колене, с тръпнещи мускули и опънати нерви, и се сви в очакване напрежението да се изцеди от тялото му. Кутията е червеи помръдна по-близо, притисна се силно до него и протегна пипало. Обви го здраво, изпращайки му небивало успокоение.