Читать «Стоманения плъх» онлайн - страница 5

— Можете. Но не всички вкупом. Наобикаляйте по неколцина заедно и стойте на място, от което да можете да наблюдавате щанда за бонбони. Бъдете там в 15.00 часа и наистина ще видите нещо страхотно!

Нещо далеч по-добро, отколкото можеха да си представят. Пуснах ги да си ходят и започнах да наблюдавам кабинета на директора. Веднага щом Смели влезе през вратата, аз се наведох и отворих шкафчето му.

Работех като омагьосан. Изпитвам известна гордост от постъпката си, тъй като тя бе първият криминален сценарий за други хора, който подготвях. И всички те нищо не подозираха, разбира се. В определения час се насочих към щанда за бонбони в магазина на Минг, като полагах всички усилия да не обръщам внимание на ченгетата, които от своя страна полагаха също толкова големи усилия да се преструват, че не ме наблюдават. Поставих книгата върху бонбоните и се наведох да пристегна закопчалката на обувката си.

— Арестуван си! — извика най-едрият от тях и ме сграбчи за яката на палтото.

— Пипнахме те! — ликуващо изкрещя другият, като хвана книгата.

— Какво правиш? — изхриптях аз. Не можех да не хриптя, защото яката силно ме стискаше за гърлото и висях увиснал на палтото. — Крадец, върни ми седемдоларовата книга, която мама ми купи с пари, спечелени от тъкане на килимчета от бодли на свинепрасета!

— Книга ли? — изсумтя едрият тип. — Знаем всичко за тази книга. — Той хвана краищата й и ги дръпна. Тя се отвори и изражението на лицето му пред вида на прелистващите се страници представляваше приятна гледка.

— Това е номер — изграках аз, като разкопчах палтото си, паднах на земята и започнах да разтривам гърлото си. — Номер, погоден от престъпника, който се хвалеше, че използва същия метод за собствените си зли цели. Той стои там, викат му Смели. Момчета, хванете го, преди да избяга!

Смели не можеше да направи каквото и да е друго, освен да стои със зяпнала уста, а децата около него здраво го държаха. Учебниците му паднаха на пода. Фалшивата книга се разтвори и изхвърли съдържанието си от бонбони.

Беше красиво. Сълзи, оправдания и викове. Както и съвършено отвличане на вниманието. Защото през онзи ден изпробвах второто си устройство за крадене на бонбони. Бях работил усилено върху него — безшумна вакуумна помпа с тръба, която минаваше през ръкава ми. Доближих края й до бонбоните и — хоп! — първото пакетче изчезна от поглед. Пътят му завърши в панталоните ми, или по-скоро в отвратителните голфове, които ни караха да носим като училищна униформа. Голфовете бяха торбести и стигаха до над глезена, здраво пристегнати от еластична лента. Пакетчето се намести вътре, за да бъде последвано от още няколко.

Само че не успях да изключа проклетия уред. Слава Богу, че Смели пищеше и се съпротивляваше. Всички погледи бяха насочени към него, докато аз се борех с копчето. Междувременно помпата продължаваше да работи и бонбоните се изсипваха през ръкава в панталоните ми. Накрая успях да я изключа, но ако някой си бе направил труда да погледне към мен, пустият щанд и издутите ми крака щяха да изглеждат доста подозрителни. За щастие никой не ме видя. Излязох с полюшваща се походка колкото можех по-бързо. Както казах, този спомен винаги ще ми остане скъп.