Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 67

„Само да знаех коя съм“, унило си помисли тя. Трябваше да взима решения, които за всяка жена биха били трудни, но като не знаеше нищо за себе си ставаше още по-ужасно. „Ами, ако се окаже — запита се тя изплашена, — че съм дъщеря на някой местен свещеник? Или разглезената дъщеря на властен лорд? Или голяма наследница? Ами ако съм сгодена? Или послушничка в някой манастир?“ Проблемът обаче беше, че можеше да е всяко едно от тези неща. А този упорит, твърдоглав, разгневен джентълмен, който я беше докарал тук, не вярваше на историята й!

„Ще го поставя на мястото му, ако се окаже, че съм голяма наследница от известен род“, мрачно си помисли тя. И се усмихна като си представи втрещеното изражение на графа, ако случаят се окажеше такъв.

Шумът от колела и тропането на копита привлече вниманието й — появи се двуколката на Никълъс, сякаш го беше повикала. След минута той скочи от нея, подаде юздите на Джон, който беше излязъл да го посрещне и се насочи към къщата. Устата й внезапно пресъхна, пръстите й леко затрепериха, изправи се и се обърна към вратата.

— Добър ден, милорд! Доста противно време, нали? — поздрави го тя привидно спокойна.

Никълъс свали прогизналата си пелерина и кожената шапка и й се усмихна.

— Издържал съм и на по-лошо с много по-малко удобства.

Огледа се и забеляза промените.

— Много добре! Виждам, че и останалите мебели са пристигнали — питах се дали дъждът няма да ги забави. Доволна ли си?

— Стана доста уютно — каза сухо тя, искаше й се да не изглежда толкова жизнерадостен и елегантен в червеникавокафяво сако по мярка и кожени бричове, прилепнали по мускулестите му бедра. Опита да си спомни всички причини, поради които трябваше да го гледа с ненавист, но паметта й изневери. Просто стоеше и го наблюдаваше, представяше си как устните му се движат върху нейните, как се притиска към топлото му силно тяло…

Никълъс се учуди на тона й и на скованата й стойка, приближи се до нея и повдигна брадичката й. Потърка с палец горната й устна и спокойно попита:

— Липсвах ли ти, съкровище?

Тес с усилие успя да се сдържи и да не се отдръпне.

— Разбира се, че не! Имах да мисля за по-важни неща, отколкото за теб.

— О, така ли? — измърмори той и още се приближи. — Изглежда идвам точно навреме…

Тес изведнъж се озова в прегръдките му, устните му сграбчиха нейните и я целуна всепоглъщащо, като я притисна силно до себе си. Въпреки намеренията си, не можеше да не му отвърне — зарови пръсти в гъстата му черна коса, крехкото й тяло се облегна на неговото, когато усети познатият копнеж да се надига в нея. Устните й омекнаха. Никълъс изсумтя, когато ръцете му се плъзнаха надолу и я обхванаха отзад, притисна я до изпъкналия си член.

Замаяна от емоциите, които изпълваха тялото й, Тес прие със задоволство действията му; през ума й не премина и най-малката мисъл да се възпротиви. Потрепера, когато по-силни усещания успяха да разрушат макар и малките бариери, които си беше изградила срещу него. Трябваше да признае, че й беше липсвал… неизмеримо; че се чувстваше полужива-полумъртва, след като си тръгна вчера вечерта; че нетърпеливо очакваше завръщането му. В този момент разбра, че вече беше взела решението си относно него — всъщност това бе станало още в мига, когато го видя…