Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 62

— Винаги съм смятал, че си го мразила — каза той бавно и се върна на стола си.

Палас поклати глава.

— Никога. Той беше добър с мен, Никълъс. — Тя отмести поглед, налегнаха я спомени. — Бях толкова млада и влюбена в него — и все още съм. Знаех цялата ужасна история за разваления годеж, за отвличането на Тереза, но бях сигурна… — устните й печално се изкривиха. — Бях сигурна, че мога да накарам Бенедикт да ме обича, че мога да залича образа на онази жена от сърцето му… — тя слабо се усмихна. — Разбира се, не успях. Връзката помежду им беше твърде силна. Не бяха виновни, че се обичат толкова безразсъдно и не можех да му се сърдя, че се ожени за мен, докато още я обичаше — все пак имаше нужда от наследник. И въпреки че знаех, че цялата му любов принадлежи на нея, по свой си начин той никога не ме остави да почувствам, че сърцето му е някъде другаде, не ми даде и най-малкия знак, че се е оженил за мен само защото обстоятелствата са налагали родът да бъде продължен. Винаги се отнасяше към мен с уважение и разбиране — нещо, с което малко жени от моето поколение могат да се похвалят.

— Какво мислиш е станало с тях? От това, което съм чувал, те сякаш са потънали вдън земя.

Палас сви рамене, но в очите й се мерна болка и Никълъс се учуди, че случка, станала преди повече от шестдесет и пет години, може да предизвика такова дълбоко чувство.

— Не знам. Когато съм в добро настроение се надявам да са успели да стигнат до колониите и да са живели дълго и щастливо. Друг път си мисля, че животът им сигурно е бил дълъг и ужасен, и че тази обичана Тереза се е оказала рижава опърничава жена.

Никълъс се засмя и си размениха усмихнати погледи. Като реши, че твърде дълго бяха говорили за тъжното минало, той подметна:

— Стига толкова за миналото, кажи ми сега какво се случи вкъщи, докато ме нямаше.

Небрежно разговаряха и в продължение на няколко минути Палас успя да му предаде събитията от живота в имението Шерборн. Никълъс удобно се отпусна в стола си и остави приятният й говор да го погълне. Но после дочу нещо, което го накара да наостри уши.

— Нима старият Фрамптън е починал? Мислех, че старият дявол е такъв инат, че няма да се остави да умре.

— Ммм, да, знам — и аз си го мислех — отвърна Палас. — Но все пак почина, май преди три години. Сега най-големият му син Джон зае мястото му. Спомняш ли си го?