Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 61

— Ти си… — започна Никълъс смаян и озадачен — …опасна! Нищо ли не може да се скрие от теб?

Баба му се изсмя и отпи от чая си.

— О, сигурна съм, че ако има нещо, за което наистина не искаш да разбирам, ще имам големи затруднения да го направя. Разбира се, трябва да си доста умен, за да го скриеш от мен.

Никълъс изсумтя.

— Дяволски умен! Но да отговоря на въпроса ти — да, предполагам, че заради Мериан напуснах Лондон толкова прибързано. Сега тя би се омъжила за мен, нали знаеш…

— Наистина ли, скъпи? Но разбира се няма да стане, нали? Все пак имаше шанс и го изпусна — малкото носле на Палас се сбръчка от отвращение. — Ние, Талмъдж, не се задоволяваме с неща втора употреба — освен ако сърцето ти не я желае. Тогава предполагам, че просто ще трябва да се примирим.

— Вече не съм влюбен в нея, но намирането на съпруга се оказа по-трудно, отколкото си мислех — отвърна мрачно той.

— Естествено! Не е като да купуваш кобила за конюшните си. Ти си търсиш съпруга все пак. Жена, която да бъде майка на децата ти и с която да прекараш остатъка от живота си — баба му решително се наведе напред. — Знам, че искаш да удовлетвориш желанието ми и е важно да се ожениш скоро, но Никълъс, трябва също и ти да си доволен. Това е на първо място. Ти ще живееш с тази жена, дай Боже много години, след като аз изгния в гроба. — Натъжи се, но продължи: — Не бързай толкова, за да не направиш някоя ужасна грешка…

— Както стана с теб…

Палас се смути, защото разбра точно какво имаше той предвид.

— О, не, скъпи! Никога не съм приемала брака си с дядо ти като грешка.

Досега не бяха обсъждали този въпрос — името на дядо му рядко се споменаваше, обикновено само когато се караха — но на Никълъс изведнъж му стана ясно, че никога не е чувал Палас да говори лошо за съпруга си.

— Не го обвиняваш, че те е напуснал? За това, че се е отнесъл толкова подло с теб — запита той недоверчиво.

Очите й блеснаха и тя погледна към голямата картина, която висеше на отсрещната стена.

— Не — дрезгаво отвърна тя. — Никога не съм го винила. Обичах го, уважавах го и тъгувах за него повече, отколкото мога да изразя с думи…

Никълъс се учуди, стана и отиде пред картината.

— Били сте хубава двойка…

Портретът беше рисуван шест месеца след сватбата им. По лицето на Палас се четеше такава явна любов към високия й съпруг, че Никълъс се натъжаваше всеки път щом го погледнеше. Палас беше седнала в същата тази стая, облечена в копринена бледосиня бална рокля и обкичена с диамантите на Шерборн — короната, обиците, огърлицата, брошката, гривната и пръстена — с най-големият диамант, който Никълъс някога беше виждал — и които бяха изчезнали заедно със съпруга й.

Като отмести поглед от внушителния пръстен, Никълъс се загледа в лицето на дядо си — лице, което поразително приличаше на неговото. Излъчваше гордост, дори арогантност, гъстата черна коса отметната назад, в испанските черни очи играеше искрица хумор, брадичката беше решителна, а в извивката на дългите устни се долавяше слаба ирония. Не беше лице на мъж, който би отвлякъл чужда съпруга и заедно с това безгрижно да изостави своята и новородения си син. На портрета едната ръка на Бенедикт лежеше собственически върху облегалката на стола, на който седеше Палас, а с другата беше стиснал сабя. Никълъс си помисли, че тези прости жестове говорят много за дядо му, че не са обикновена поза. Всичко подсказваше, че това е мъж, който сам се грижи за себе си.