Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 60

— Но Рандъл — процеди тя през зъби, — винаги ми даваше назаем, когато изпитвах затруднение. Никога не би ми казал да се върна в Шерборн, ако джобовете ми са празни!

— Ти и без това щеше да се прибереш до края на месеца — и имайки предвид как профука парите, които ти дадох, просто не виждах смисъл да ти давам още на заем, за да ги заложиш на покер или да си купиш други чехли с диамантени токчета.

Атина скочи, пръстите й се свиха в юмруци.

— Горко на жена ти — ако въобще имаш късмет да намериш някое нещастно същество, което да се съгласи да търпи деспотизма ти! Иска ми се ти да беше умрял в онзи дуел вместо Рандъл!

— О, Атина, скъпа — каза тъжно Палас. — Не може да говориш истината.

— Нима? — извика тя и изхвърча разярена от стаята.

Никълъс и баба му се спогледаха. Очите на Палас издаваха тревога.

— Човек би си рекъл, че след толкова години се е научила да контролира темперамента си. Сигурна съм, че не говореше сериозно. Познаваш Атина — винаги приказва преди да мисли. Не позволявай на думите й да те наранят, Никълъс, скъпи.

Той се усмихна и нежно задържа една от ръцете й в своите.

— Няма, бабо, знам, че й е трудно — с Рандъл бяха много близки, а и той така безсрамно я глезеше.

— А ти не можеш ли да правиш същото? — обнадеждено попита Палас.

— Ако това ще те направи щастлива, ще говоря Робъртсън да увеличи месечната й издръжка, само да има мир в семейството.

— О, не трябва да го правиш за мен, а за Атина… и може би, за да се разбирате по-добре.

— За всички нас — въздъхна Никълъс.

Палас топло му се усмихна.

— Няма да съжаляваш и се надявам един ден да започнеш да уважаващ сестра си. Може да е раздразнителна, но не е толкова арогантна и заядлива, колкото изглежда. По-миналата зима, когато ме беше налегнала онази ужасна кашлица — проточи се с месеци — тя беше непрекъснато до мен, толкова добра и внимателна. Изглежда изваждате най-лошото един от друг.

— Щом казваш — сухо отвърна той.

— Ами да!

Очите й блестяха, когато го погледна. Отпи от чая си и остави чашата върху масата.

— А сега, кажи ми, моля те, защо се върна вкъщи толкова неочаквано? — направо го попита тя. — Мислех, че ще останеш в Лондон до края на „малкия“ сезон… или докато не намериш…

Никълъс огорчено сви устни. Какво можеше да й отговори? Няма, разбира се, да й каже, че се е опасявал да не се размекне и да поиска ръката на лейди Мериан Холиуел и затова се е върнал толкова прибързано. Целта на пътуването му до Лондон беше да си намери съпруга. А колкото до разговора му с херцог Роксбъри… Не, колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

Палас беше наклонила глава на една страна и замислено го наблюдаваше.

— Няма нищо общо с неприятната особа на Мериан, нали?

Никълъс подскочи.

— Ти откъде си информирана за нея? — попита той преди да помисли.

— Скъпи, трябва да знаеш, че в нашия дом няма тайни — слугите знаят всичко — усмихна му се тя. — Когато преди няколко години я срещна за първи път, Лъвджой писа за това на чичо си Билингам, а той пък споменал на моя камериер Симпсън, който го предаде на мен. По-късно научихме, че тя е проявила лошия вкус да избере някой по-стар и по-богат. От някои мои приятели, които излизат в обществото повече от мен, знам, че сега е вдовица и все още много красива… Опитва ли се да те съблазнява?