Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 172

Тя поклати глава.

— Снощи, когато ми разказа как е протекъл разговорът ви, се разтревожих. Винаги съм се надявала, че двамата ще смекчите различията си, но виждам, че пропастта помежду ви е твърде голяма. Мисля, че решението ти Атина да живее в Доуджър Хаус вероятно е най-добро за всички ни — в очите й проблесна надежда. — Кой знае, щом няма да сте близо един до друг през цялото време, може и да оправите отношенията си.

Ник не искаше да я обезсърчава, целуна я по меката буза и промърмори:

— Може би. Никой не знае.

Беше явно, че дори да й каже за дневника, нямаше да я разубеди. След като беше решил да запази в тайна дневника, докато не разбере дали подозренията му са верни или не, Ник трябваше благородно да се предаде. Напомни си, че всъщност няма значение — и без това се налагаше да изчакат, докато Авъри напусне имението, а кой знае кога щеше да стане това. Ник беше замислил да изпрати неотложно съобщение на Авъри от Лондон, в което да се изисква незабавното му заминаване за града, за да ускори нещата, но за съжаление идеята му трябваше да почака малко. Дядо му беше изчезнал преди около седемдесет години и освен Палас всички очевидци бяха мъртви — нямаше никакво значение, ако изчакаха още малко. Авъри без съмнение се беше прибрал вкъщи за през зимата, така че чак след края на годината щяха да имат възможност да влязат в подземията. В този случай наистина нямаше значение, че другите заминават за Корнуол. Не му се чакаше, но си каза, че трябва да е търпелив.

Все пак направи още един опит. Завари Рокуел в игралната зала и му подхвърли небрежно.

— Е, след като така безцеремонно ме зарязвате, предполагам, че сам ще трябва да продължа проучването на подземията на кулата. Надявам се само да не попадна на завърналите се контрабандисти…

Рокуел го изгледа разтревожен.

— Виж, Ник… — започна той колебливо, — идеята не ми се струва много добра. По-добре изчакай, докато се върнем след края на годината. — След миг като че ли го озари някаква идея, сините му очи светнаха и той добави: — Освен това ти сам каза, че трябва да им дадем време да си помислят, че мястото наистина е изоставено и да се върнат. Трябва да изчакаме — ти сам го каза!

Ник тъжно се усмихна. Рокуел беше прав. С Тес бяха изоставени и сами щяха да се разполагат в имението Шерборн — независимо дали им харесваше или не. И все пак, колкото повече си мислеше за това, му се струваше, че идеята не е чак толкова лоша…

Можа да остане с Тес насаме за минутка и да й разкаже как стоят нещата. Също като него и тя искаше незабавно да тръгнат на разузнаване, но се съгласи да изчакат. Със сигурност нямаше да го остави сам да се промъква в подземията на имението Мандъвил!

Не след дълго се появи Атина, която разбрала за неочакваното заминаване на баба си, идваше да се сбогува. Двамата с Ник се поздравиха студено, но под зоркия поглед на Палас бяха невероятно учтиви един към друг. Когато миналата вечер обсъждаха плана, поканиха и Атина да се присъедини към тях, но тя отказа. Трябвало й време да се устрои в новия си дом, преди да предприеме дълго пътуване до Корнуол.