Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 146

— Извинението се приема — всъщност не те обвинявам, че си подозрителна — нямахме много време, за да се научим да си вярваме, нали?

На гърлото й заседна буца. Може би да, но знаеше, че може да му повери живота си. Усмихна му се.

— Да, нямахме, просто ще трябва да си наваксаме…

Беше минал само един ден, откакто окончателно напуснаха кулата, но тя изглеждаше като изоставена от години. Ник спря отпред и помогна на Тес да слезе от коня.

— Не мисля, че контрабандистите ще се мотаят наоколо по това време… — прошепна тихо той, — но стой близо до мен и прави това, което ти кажа. Разбрано?

Тес кимна и след няколко минути вече бяха вътре. Ник намери някаква свещ, оставена от слугите, запали я и двамата се изкачиха на горния етаж. Спуснатите капаци на прозорците почти не пропускаха светлина и кулата сега изглеждаше мрачна и отблъскваща.

Влязоха в спалнята и след няколко минути Тес усмихната подаде черния тефтер на Никълъс.

Той се изненада като видя, че пръстите му треперят, докато поемаше дневника от ръцете й. Стоеше, вперил поглед в изтърканата черна кожа.

Въпреки че бързаха, той не можа да се стърпи и го разгърна. На трепкащата светлина от свещта прочете:

12 декември, 1742 г.:

Най-лошите ми опасения се сбъднаха — баща ми и кралят се съюзиха и ми намериха съпруга. Под непрекъснатия натиск от страна на семейството ми през последните няколко седмици се срещнах два пъти с нея. Името й е Палас Леланд и е едно сладко дете — със светли коси и сини очи, още няма навършени петнадесет. Твърде млада е за мъж на моята възраст, но семейството й настоява за брака, а също и баща ми и кралят — аз съм последен в рода и е наложително да имам син, който да наследи титлата. Сватбата е насрочена за пролетта…

Ник се почувства странно да чете думите на дядо си, но още повече да разбере, че тяхното положение беше почти същото — също както при Бенедикт, семейството му настояваше да се ожени, за да има наследник, който да приеме титлата. Погледна Тес — дребното й личице беше сериозно и напрегнато, обърнато към него; внезапно го изпълни голяма благодарност към лейди Холиуел… Заради нея беше открил съпругата, която му допадаше — не някоя, която бяха избрали за него, а тази, призна той и нежна усмивка затанцува по устните му, която не би заменил за друга жена на света.

— Какво има? — прошепна Тес в тишината, като се питаше защо я гледа толкова странно. — Защо се смееш така? Това е дневникът на дядо ти, нали?

Ник прибра тефтера в джоба на сакото си.

— О, да, на Бенедикт е. Смеех се на капризите на съдбата, скъпа, но ще ти обясня някой друг път. А сега, нека се махаме оттук.

Тес успя да задържи потока от въпроси, който напираше на устните й и последва Ник по стълбите надолу. Едва когато се метнаха на конете и тръгнаха към имението, изстреля въпроса, който най-много я тормозеше.

— Ще кажеш ли на баба си?

Никълъс изглеждаше замислен.

— Не знам — каза той най-накрая. — Ще зависи от това какво е писал — знам, че някои неща ще са много болезнени за нея, особено онова, което се отнася до прабаба ти, но надявам се да има и думи, от които да се почувства по-добре. Трябва първо да го прочета и после ще реша. Не искам да я наранявам повече, и без това достатъчно е преживяла. Ако дневникът съдържа пасажи, от които още повече ще я заболи, ще го изгоря преди да е разбрала за него.