Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 105

Тес не можеше да повярва на ушите си. Вратът я болеше, главата също, чувстваше се замаяна, едва не изгуби живота си, а той искаше да доведе гости в кулата? Беше прав само за едно — моментът не беше подходящ. Но сега беше твърде изморена, за да спори.

— Както искаш. Все пак аз съм само твоя любовница. Къщата е твоя и можеш да правиш каквото си искаш — безразлично отвърна тя.

Никълъс въздъхна, вината го прободе като нож. По дяволите Рокуел! И Авъри! И тази Тес Мандъвил затова, че е толкова глупаво упорита! Взе малката ръка на Доли в своята и тихо каза:

— Съкровище, какъв ужасен звяр съм! Не трябваше да те занимавам с това, особено сега. — Усмихна й се. — Идеята не беше добра от самото начало. Не се притеснявай — ще измисля някъде другаде да настаня дамите, а ти се възстановявай — това е най-важното сега. И разбира се, че можеш да спиш тук долу щом искаш. След като няма да мога да прекарвам нощите с теб през следващите няколко дни, вероятно ще се чувстваш по-сигурна с Джени и другите слуги наблизо.

Тес го погледна с раздразнение. Беше напълно прав и твърде хрисим.

— О, доведи дамите си тук — троснато отвърна тя. Искаше й се да не е толкова злъчна с него, а и той да не е толкова привлекателен. Той беше чудовище, но изглежда тя не можеше да му устои — дори и когато беше най-непоносим. — И без това няма да използвам стаята си през следващите няколко дни — добави сухо тя.

Никълъс я погледна изучаващо.

— Сигурна ли си? Удобството ти е най-важно за мен — изражението му стана печално. — Наистина не искам да се разстройваш — независимо какво си мислиш. Не трябваше да засягам тази тема, особено сега.

— Тогава защо го направи? — измърмори Тес.

— Глупост? — предположи той, в дълбоките му черни очи танцуваше закачка, която я склони да се присъедини към унижението му.

Въпреки болката Тес му се усмихна.

— Това беше и моето предположение!

Като наблюдаваше сладката извивка на розовите й устни, Ник изведнъж разбра, че с радост би се клеветил, би се правил на глупак, би правил всичко, за да я защити и направи щастлива. Тя, призна той, го пускаше да се измъкне твърде леко. Това, че повдигна въпроса за пристигането на Мандъвил само час след ужасното нападение, не беше най-умното нещо, което беше правил през живота си. Напротив — най-глупавото може би!

Той се наведе към нея. Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Простено ли ми е, съкровище?

— Да, но не го заслужаваш! — Гласът й стана по-сериозен. — Ник, казах го сериозно — доведи дамите си тук. Нямам нищо против.

Погледна я изпитателно. Изглежда изражението й го увери и той бавно кимна.

— Добре тогава. Сега трябва да тръгвам. Не знам кога ще пристигна с тях, но ще е много късно. Тогава ще говорим — поколеба се, едва не я беше загубил и това го ужаси. Не искаше да я оставя, но знаеше, че се налага. Наведе се и шумно я целуна. — Никога не позволявай подобно нещо да ти се случи отново! Заклевам се, че ще намеря и убия мръсника, който ти посегна!