Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 103

При спомена за ужаса, който Доли беше преживяла, всички други мисли се изпариха от главата му и той почувства вина. Ако не беше позволил неочакваното пристигане на братята Рокуел да го отклони от намеренията му, Доли нямаше да пострада. Вината беше негова.

Като изпитваше едновременно гняв и вина, Никълъс нетърпеливо се отправи към кухнята. В мига, когато видя Доли, настроението му магически се възвърна. Очевидно вече се чувстваше по-добре, въпреки че лицето й беше бледо и в дълбочината на очите й прочете болка, от която сърцето му се сви. Потиснатият му гняв се бореше да излезе на повърхността.

Погледите им се срещнаха и тя разтревожено попита:

— Открихте ли нещо?

Никълъс поклати глава. Седна на стола до леглото й и отново хвана ръката й.

— Можем ли вече да поговорим за това?

— Няма какво толкова да ти кажа. Реших да изляза на разходка и забелязах ябълковата градина. Отправих се в тази посока и после… поколеба се, очите й потъмняха. — Не знам, беше много странно, но изведнъж усетих страх. Нещо вътре в мен ми прошепна, че трябва веднага да се махна оттам.

Никълъс присви устни.

— Слава Богу, че си послушала вътрешния си глас. Ако беше останала там, Роуз можеше и да не те намери навреме. Няколко минути още с тази проклета панделка около врата и нямаше да седиш тук и да ми разказваш за това.

Тес леко му се усмихна.

— Знам. Тази мисъл ми дойде наум поне сто пъти след случилото се — и тя оживено продължи: — Както и да е. Излязох от градината и бях на няколко метра от пътя, когато той ме нападна — спря, не можеше да продължи, тялото й се разтрепери.

Никълъс целуна тясната й длан и бързо каза:

— Ако не искаш, недей повече да ми разказваш. Отговори ми на два въпроса и повече няма да те измъчвам. Имаш ли някаква представа защо някой ще иска да те убива? И би ли разпознала нападателя си?

Тес бавно поклати глава.

— Забрави ли? — попита тихо тя. — Не знам коя съм и затова не мога да ти кажа защо някой би искал да съм мъртва. А дали ще мога да го разпозная… — тя горчиво се усмихна. — Бях твърде заета да се боря за живота си, за да видя кой ме души!

Тес не му каза цялата истина. Вярно беше, че не разпозна нападателя си и все още не знаеше коя е, но след като дойде в съзнание в главата й започнаха да се появяват откъслечни спомени от миналото й. Видя дълга галерия с портрети, където един портрет се набиваше на очи — на една жена, която много приличаше на нея, но Тес знаеше, че портретът не е неин. Но преди да успее да го осъзнае, споменът изчезна. След няколко минути се появи друг образ: видя голямо имение и същият господин, когото срещнаха по пътя като тръгнаха от „Черното прасе“, слизаше по стълбите. Но още не успяла да свърже фините, но арогантни черти с някое име, и този спомен се стопи. Точно преди Ник да влезе, в мислите й изплува женско лице — прекрасно, с теменужени очи, досущ като нейните. Тес беше сигурна, че ако успее да се съсредоточи ще си спомни името на жената… и на мъжа.