Читать «Маската на Локи» онлайн - страница 2

Торвалд се наведе. Погледна и за миг, сякаш очакваше разрешение, след това смъкна подплатената ръкавица и отвътре се показа изненадващо бяла ръка. Той взе едно от късчетата, стисна го между палеца и показалеца си и го вдигна към дневната светлина, процеждаща се през входа на работилницата.

— Оникс — обяви Торвалд. — Или по-скоро сардоникс, ако се съди но червените нишки. Парченцето е малко, не мога точно да преценя.

— Можеш ли да направиш от него чаша?

— С толкова малко? Колко имаш тук? Петнайсет, двайсет карата? Или си докарала в двора камион?

— Само това успях да… толкова имам.

— Пази си го за сувенир.

— Но не можеш ли да го смесиш с още… с това, от което правиш стъкло, например?

— Разбира се, ониксът също е кристал. Силиконов диоксид. Почти същото нещо като стъклото. Само че, щом добавя тези две малки парченца към стопилката, те — пуф! — ще изчезнат. Е, ще придадат малко цвят на стъклото, зависи с какво количество ще работя. Но няма да си личи достатъчно, няма да е както си го представяш.

— Няма значение. Всъщност, колкото по-малко цвят, толкова по-добре. Дори предпочитам стъклото да е прозрачно.

— Че тогава защо да ги добавям?

— Защото е важно. Само това мога да ти кажа. Е, приемаш ли поръчката?

— По-точно?

— Чаша. Обикновена чаша за пиене, само че да смесиш стъклото с тези две парченца сардоникс — нали така го нарече?

— Чаша значи — сбърчи нос той. — Бокал? На столче? Миниатюрна? За вино?

— Водна чаша, от каквато се пие кола или минерална пода. С прави стени и плоско дъно.

— Такива не ме интересуват. — Той се обърна към пещта и сграбчи края на пръчката.

— Ще ти платя добре. Сто… не, хиляда долара. Плещите му, напрегнати както беше понечил да вдигне пръта, при тези й думи се отпуснаха.

— Това са доста пари.

— Трябва да е съвършена — добави тя, — но по нищо да не се различава от коя да е обикновена чаша.

— Това да не е някаква шега? Богаташко парти или нещо подобно?

— Точно така! — Александра Ваел му дари широка усмивка, този път почти искрена. — Ще бъде покана за парти.

Сура 1

Коронясването на краля

Този древен кервансарай, що именуваме свят —

гробница е на пъстри нощи и утрини!

Пир е, останал от стотици Джамшдовци,

замък — убежище за стотици Бахрбмовци.

Омар Хайям

Ботушите на кръстоносеца воняха на конска пикня. Полите на дебелото вълнено наметало бяха изцапани с жълтеникава тор, която оставяше дири върху мрамора при всяка негова стъпка. Чудак.

Ала въпреки това Алоа дьо Медок, рицар-тамплиер и капитан на Антиохийската крепост, посрещна своя гост с радушно отворени обятия.

— Бертран дю Шамбор! Идеш от толкова далеч! И така бързо, та не си успял да си почистиш ботушите!

Той прегърна боязливо своя роднина и го потупа по рамото, усещайки твърдостта на бронята. От наметалото се вдигна облак прах. Алоа кихна.

Сетне се отдръпна и огледа Бертран от главата до петите. Върху потъмнялата му кожа имаше няколко пресни рани — съдейки по вида им, лекувани с нагорещено желязо. Тежката ризница на Бертран беше ръждясала от потта, освен на местата, където халките наскоро бяха подменяни с нови. Върху бялата му наметка, оръфана и многократно кърпена, беше изрисуван червен кръст — без никакви завъртулки, почти като тези на тамплиерите, чийто етикет скоро щеше да научи. Груби шевове по вълнената тъкан бележеха прокъсаните от вражески ятаган места. Липсата на петна от кръв подсказваше, че ризницата честно бе отразила тези удари и отървала кожата на своя притежател.