Читать «Светът на призраците» онлайн - страница 101

„Той ни осъди — изрече безбройното множество. — Сега и той ще бъде осъден. Трябва да умре.“

„Не — каза Фрост. — Това беше негов дълг.“

„Не — каза Диана. — Той се разкая.“

„Трябва да умре.“

„Не — каза Гарвана. — Той е мой приятел.“

„Както желаеш.“

Ашраите вече не бяха с тях, сиянието на дърветата някак помръкна. Сайлънс, Гарвана, Фрост и Диана се обърнаха и излязоха от металната гора. Знаеха, че споменът за нейната песен винаги ще остане в тях, където и да отидат, в каквото и да се превърнат.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ВСИЧКИ ПРИЗРАЦИ СЕ ВРЪЩАТ У ДОМА

Излязоха от Тринадесета база, минавайки един по един през пролуката между неподвижните метални плочи на вратата. Тъмни облаци покриваха небето, светлината се процеждаше сива през тях, но дори и така им се струваше неприятно ярка след мрака в базата. Мътноаленото слънце висеше ниско, но металните дървета пак грееха сред падащата нощ. Все по-гъста мъгла се виеше окло тях като неспокойна мисъл. Три луни светеха високо във вечерното небе, бледи и сякаш обсебени от духа на слънчевата светлина.

Сайлънс бавно се протегна, тялото му бе почти потънало в блаженство, отпуснато и изцедено след края на мисията. Е, не свърши точно както си представяше, но така беше на Ансилай. Все пак нещата май се наредиха достатъчно добре. Сега само оставаше да се върнат в „Тъмен вятър“. Той смяташе да прекара времето си под карантина в съчиняване на доклад, на който началниците му биха повярвали. Предчувстваше, че ще мине доста време, преди това да стане. Огледа се за Гарвана. Престъпникът стоеше сам малко встрани от останалите, лицето му невъзмутимо както винаги, очите му не се отделяха от металната гора. Наметалото отново висеше по тялото му като свити криле на птица. Сайлънс си каза, че и сега долавя отглас от смъртоносната сила, която Гарвана развихри в базата. Да, не беше същият човек, когото помнеше, и не знаеше дали да тъгува или да се радва на това. Предишният Гарван беше нещастен до отчаяние. Но в изгнанието си при Ашраите престъпникът бе открил нещо, може би покой.

Изследователката хладнокръвно проверяваше оръжията, които бе използвала в борбата срещу пришълеца и неговите творения. Оказа се, че изненадващо разполага с непокътнати запаси и Сайлънс за нищо на света не би могъл да проумее къде ги е крила досега. А Диана Вертю, есперката на неговия кораб, неговата дъщеря, гледаше сияещите метални дървета очарована, с широко отворени очи. Сайлънс настръхна, защото му се стори, че забелязва в лицето й нещо от отчуждената хладина на Гарвана. Той също извърна поглед към дърветата и слабо ехо от песента им отекна в душата му. Знаеше, че отсега нататък тази песен винаги ще бъде с него, ще звучи тихо в дълбините на съзнанието му, където всъщност узряваха всички истински важни, интуитивни решения. Но видението вече отслабваше, изплъзваше му се въпреки усилието да го задържи. И може би така беше най-добре. Ако запази песента в цялата й мощ, едва ли щеше да остане в границите на човешкото. Нали виждаше промените у Гарвана. И у Диана. Застана до нея и тя му кимна вежливо, после пак прехвърли вниманието си само върху дърветата.