Читать «Братя по оръжие» онлайн - страница 34

— Какво ли не измислят? О, Божичко! На човек му се иска да я притисне към кожата си.

— Наистина ли? — скептично измърмори Майлс. Прекрасната кожа на Ели, увита в това космато одеяло. — Наистина ли? — със съвсем различен тон повтори той, усмихна се и се обърна към продавача. — Ще я вземем.

Ала когато извади кредитната си карта и я погледна, засрамено осъзна, че не може да я използва. Тя принадлежеше на лорд Воркосиган и щеше да го лиши от сегашното му прикритие. Застанала до него, Куин надзърна над рамото му. Той повдигна картата към нея и очите им се срещнаха.

— А… не — съгласи се тя. — Не, не. — И извади портмонето си.

„Първо трябваше да попитам за цената“ — помисли си Майлс, докато излизаха от магазина с опакованата в изящна сребриста обвивка покупка. Синтетичната хартия, увери ги продавачът, не изисквала въздушни отвори. Е, кожата беше доставила удоволствие на Ели — не биваше да проиграе този шанс само заради своето благоразумие или гордост. Наистина искаше да я зарадва. По-късно щеше да й върне парите.

Но къде можеха да отидат, за да изпитат кожата? Майлс съсредоточено обмисли вариантите, докато излизаха от базара и се насочваха към най-близкия вход на метрото. Не искаше нощта да свършва. Не, отлично знаеше какво иска, просто не знаеше дали може да го получи.

Ели, подозираше той, нямаше представа колко далеч са стигнали фантазиите му. Любовната връзка беше едно, но промяната на кариерата, която възнамеряваше да й предложи — какъв израз само! — щеше да доведе до истински обрат в живота й. Ели обожаваше космоса. Ели изпитваше към планетите цялото презрение на излязла от водата русалка. Ели беше независима държава. Ели бе остров. А той беше идиот и това не можеше да продължава повече, защото щеше да го взриви.

Накрая реши, че се нуждаят от гледка на прочутата земна луна, за предпочитане отразена във вода. За съжаление, в този сектор старата градска река минаваше под земята, канализирана в огромни тръби по време на строителния бум през XXIII век, обрекъл на гибел половината терени, останали незаети от шеметно извисяващи се небостъргачи и запазени исторически сгради. В многомилионен град не се намира лесно тихо, уединено кътче.

„Гробищата са тихи, уединени места, но май не са подходящи за прегръдки…“ През последните седмици ужасните спомени от Дагула бяха избледнели, ала сега неочаквано го връхлетяха в обикновения обществен ескалатор, който се спускаше в метрото. Ели падаше, изтръгната от вцепенените му ръце от страшен вихър — производствен дефект в антигравитационната система — и потъваше в мрака…

— Ох, Майлс! — възкликна Ели. — Пусни ми ръката! Какво има?

— Падаме — задъхано отвърна той.

— Естествено, нали се движим надолу. Добре ли си? Дай да ти видя зениците. — Тя се хвана за странична дръжка и го придърпа към стената, настрани от бързата лента. Лондончани продължиха да се спускат покрай тях. Адът се бе модернизирал, помисли си Майлс, и това беше реката на изгубените души, клокочеща все по-бързо надолу към някакъв космически канал.