Читать «Братя по оръжие» онлайн - страница 153

— В посолството — изхриптя сетаганданецът, очевидно наясно с вероятните усложнения. — Освен ако не искате да отговаряте за опит за убийство — отвърна на заплахата той.

— Всъщност най-обикновено сбиване. — Очите на Галени проблеснаха.

Табор неспокойно се усмихна.

— Няма значение. Нито нашият, нито вашият посланик ще останат много доволни.

— Абсолютно вярно.

Наближаваше изгрев слънце. Уличното движение започваше да се усилва. Иван забеляза пуста стоянка за автотаксита. Това крайморско предградие се намираше далеч от дипломатическия квартал. Галени любезно помогна за разтоварването на сетаганданците, но хвърли електронния ключ за белезниците на центурион-капитана и Табор едва когато Ворпатрил потегли.

— Следобед ще пратя някой от хората си да върне колата ви — вместо сбогуване им извика той. После се отпусна на мястото си, докато Иван затваряше купола, и добави: — След като я прегледаме.

— Мислите ли, че този маскарад ще успее? — попита Ворпатрил.

— За известно време може и да убеди сетаганданците, че Бараяр няма нищо общо с Дагула — въздъхна Майлс. — А може би не. Но от друга страна, сега имаме двама верни сетагандански офицери, които под химиохипноза ще се закълнат, че адмирал Нейсмит и лорд Воркосиган несъмнено са двама души. Това ще ни е от огромна полза.

— Но дали и Дестанг смята така? — попита Иван.

— Струва ми се — замислено отвърна Галени, — че изобщо не ме интересува какво смята Дестанг.

Майлс мислено се съгласи с него. Всички бяха много уморени. Ала бяха живи. Ели и Иван, Галени и Марк, всички живи, всички оцелели от тази ужасна нощ. Почти всички.

— Къде искаш да те оставим, Марк? — попита той и погледна косо капитана в очакване на възражение. Но Галени мълчеше. След изхвърлянето на сетаганданците той бе изгубил свръхенергията, която го крепеше, и изглеждаше изцеден. Изглеждаше остарял.

— До метрото — отвърна Марк. — Няма значение на коя станция.

— Добре. — Майлс повика на пулта карта на метрото и упъти Иван.

Когато колата спря пред станцията, той слезе заедно с Марк.

— Веднага се връщам.

Двамата закрачиха към входа на асансьора. В този квартал все още цареше нощна тишина и почти нямаше хора, но скоро щеше да започне утринното оживление.

Майлс разтвори куртката си и извади чека. Напрегнатото изражение на клонинга показваше, че очаква да види невроразрушител. Той взе чека и подозрително го погледна.

— Това е — каза му Майлс. — С тези пари няма да имаш проблем да се скриеш на Земята. Успех.

— Но… какво искаш от мен?

— Нищо. Абсолютно нищо. Ти си свободен човек, стига да си в състояние да останеш такъв. Няма да съобщим за, хм, почти случайната смърт на Гален.

Марк прибра чека в джоба на панталона си.

— Преди искаше повече.

— Когато не можеш да получиш каквото искаш, взимаш колкото можеш. Както сам виждаш. — Той кимна към джоба на клонинга.

— Но все пак какво искаш от мен? Да не си приел на сериозно оная история с Джаксън Хол? Какво очакваш да направя?

— Можеш да вземеш парите и да ги изхарчиш в развлекателните куполи на Марс. Или да платиш за образованието си. Или да ги хвърлиш в първото срещнато кошче за смет. Аз не съм твой господар. Не съм твой наставник. Не съм ти родител. Нищо не очаквам. Нямам желания.