Читать «Братя по оръжие» онлайн - страница 149

— Не гледам за ченгета — прошепна му Майлс.

— За какво тогава?

— Марк каза, че по него стрелял мъж с боядисано лице. Да си виждал такъв?

— Хм… може полицията да го е пипнала. — Все пак Иван хвърли поглед през рамо.

— Възможно е. Марк, в какъв цвят беше боядисано лицето му?

— Основно в синьо. С бели, жълти и черни мазки. Гем-лорд със среден ранг, нали така?

— Центурион-капитан. Щом си искал да заемеш мястото ми, трябва да можеш да разпознаваш отличителните гем-знаци и насън.

— Имаше толкова много за учене…

— Както и да е. Иване, наистина ли си готов да повярваш, че центурион-капитан, изключително опитен, пратен от щаба и положил тържествен обет за лова си, ще позволи на някое лондонско ченге незабелязано да се приближи и да го зашемети? Другите бяха обикновени войници. Сетаганданците просто ще им платят гаранциите и ще ги освободят. Един гем-лорд обаче би предпочел да умре, отколкото да се опозори така.

— Страхотно! — възкликна Иван.

Продължиха напред сред дървета, шубраци и сенки. В далечината вече се чуваше свистенето и бръмченето на трафика по главната крайбрежна улица. Подлезите несъмнено бяха блокирани. Скоростните магистрали бяха оградени и строго забранени за пешеходци.

Край алеята, водеща към главния подлез, имаше синтбетонна беседка. Отначало Майлс я взе за обществена тоалетна, но когато се вгледа по-внимателно, видя, че има само една заключена врата. Прожекторите, които трябваше да я осветяват, бяха счупени. В този момент вратата бавно започна да се отваря. Появи се нечия ръка, стиснала оръжие. Майлс насочи зашеметителя си натам и затаи дъх. Показа се тъмен силует.

— Капитан Галени! — прошепна Майлс.

Комарецът се стресна, забърза към тях и тихо изруга, щом установи, че храстите, в които се крият, всъщност са тръни.

— Проклет да съм. Още сте живи.

— И аз се чудех за вас — призна Майлс.

Галени изглеждаше странно. Нямаше го безмълвното вцепенение, в което бе изпаднал след смъртта на Сер Гален. Почти се усмихваше, наелектризиран от малко идиотска възбуда, сякаш бе под въздействието на двойна доза стимуланти. Дишаше тежко, синини покриваха лицето му, устата му кървеше. Подутата му ръка стискаше оръжието — сетаганданска плазмена пушка. От кончова на ботуша му стърчеше дръжка на нож.

— Случайно, хм, да сте се натъквали на човек с боядисано в синьо лице? — попита Майлс.

— О, да — с нетипично за него задоволство отвърна Галени.

— По дяволите, какво стана?

Галени заговори с бърз шепот:

— Не успях да намеря вход близо до мястото, където те оставих. Забелязах онзи сервизен вход ей там — той посочи с глава вратата на беседката — и реших, че може да е тунел, водещ към дигата. Оказах се прав. Под целия парк има сервизни тунели. Но вместо да изляза в дигата, се озовах на пешеходно кръстовище под Каналната магистрала. Където се сблъсках… познай с кого.

Майлс поклати глава.

— Полицаи? Сетаганданци? Бараярци?

— Почти. С един мой стар познайник от сетаганданското посолство, гем-лейтенант Табор. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво прави там. Действаше като подкрепление на експертите от щаба. Каквото щях да правя и аз — подсмихна се капитанът, — ако не бях под домашен арест.