Читать «Лунната светлина ти отива» онлайн - страница 6

— Фин-ю-ела? — рече тя сега с нерешителен глас.

По лицето на по-възрастната жена се изписа пълно изумление. После тя издаде радостен възглас, който прекрати бръмченето на разговорите около тях, и Маги отново се озова в любящата й прегръдка. От Нюела се излъчваше същия лек аромат, който през всичките тези години Маги бе носила в спомените си. На осемнадесетгодишна възраст бе открила, че парфюмът се нарича „Джой“*. Колко подходящо име за тази вечер, помисли си Маги.

[* Джой — (англ.) — радост. — Б.пр.]

— Нека те погледна — възкликна Нюела, пусна я и отстъпи назад, като продължаваше обаче да държи ръцете на Маги в своите, сякаш се боеше да не я изгуби.

Очите й огледаха изпитателно лицето на Маги.

— Никога не съм вярвала, че ще те видя отново! О, Маги! Как е онзи ужасен човек, баща ти?

— Почина преди три години.

— О, съжалявам, скъпа. Но сигурно е бил все така невъзможен, нали?

— Не беше от лесните — призна Маги.

— Скъпа, аз бях омъжена за него. Помниш ли? Знам какъв беше! Вечно лицемерно благочестив, намусен, кисел, сприхав, свадлив. Е, няма смисъл да продължавам. Горкият човечец е мъртъв, нека почива в мир. Но бе толкова старомоден и закостенял, че би могъл да позира за средновековен стъклопис…

Внезапно давайки си сметка, че останалите неприкрито ги слушат, Нюела плъзна ръце около кръста на Маги и обяви:

— Това е детето ми! Не аз съм я родила, разбира се, но това няма никакво значение.

Маги осъзна също така, че Нюела едва сдържа сълзите си.

Изгарящи от нетърпение да си поговорят далеч от шума на претъпкания ресторант, двете се измъкнаха навън заедно. Маги не успя да открие Лаям, за да се сбогува, но бе абсолютно сигурна, че няма да му липсва.

Хванати под ръка, Маги и Нюела тръгнаха нагоре по Парк авеню под сгъстяващия се септемврийски сумрак, свиха на запад по Петдесет и шеста улица и влязоха в „Ил Тинело“. На бутилка червено вино „Чианти“* и тънки резенчета пържени тиквички двете наваксаха пропуснатите години.

[* Известна марка италианско вино от областта Тоскана. — Б.пр.]

За Маги не беше трудно да разкаже живота си:

— Пансион, изпратиха ме там, след като ти си отиде. После колежа „Карнеги — Мелън“ и накрая магистърска степен по визуални изкуства от Нюйоркския университет. Сега изкарвам добри пари като фотограф.

— Това е чудесно. Винаги съм смятала, че ще станеш или фотограф, или скулптор.

Маги се усмихна.

— Имаш добра памет. Обичам да правя скулптури, но само като хоби. Да си фотограф е много по-практично и да си призная, смятам, че съм доста добра. Имам някои прекрасни клиенти. Ами ти, Нюела?

— Не. Да свършим с теб — прекъсна я по-възрастната жена. — Живееш в Ню Йорк. Имаш работа, която харесваш. Развила си вродената си дарба. Толкова си хубава, колкото си знаех, че ще бъдеш. На последния си рожден ден си навършила тридесет и две. Кажи нещо за любимия или важния човек, или както там го наричате вие, младите?

Маги усети познатата болка, докато отвръщаше с равен глас:

— Бях омъжена три години. Той се казваше Пол и завърши Военновъздушната академия. Тъкмо го бяха избрали да участва в програма на НАСА, когато загина при изпитателен полет. Това беше преди пет години. Беше шок, който може би никога няма да превъзмогна. Както и да е, все още ми е трудно да говоря за това.