Читать «Лунната светлина ти отива» онлайн - страница 4

Прецени, че новодошлият, също като Лаям, бе към края на тридесетте си години. Беше с половин глава по-нисък от братовчед си, което означаваше малко под метър и седемдесет. Реши, че тясното му лице и замисленото изражение му придаваха вид на учен, макар бледосините му очи да имаха леко объркан поглед. С пясъчноруса коса и жълтеникав тен, той не притежаваше суровата привлекателност на Лаям. Очите на Лаям бяха по-скоро зелени, отколкото сини, а тъмната му коса бе красиво изпъстрена със сребристи нишки.

Тя изчака, докато той продължаваше да я оглежда. После, след дълга пауза, попита, вдигайки едната си вежда:

— Минавам ли огледа?

Той като че ли се смути.

— Съжалявам. Не ме бива да помня имена и се опитвах да се сетя за вашето. Вие сте от рода, нали?

— Не. Имам ирландски корени отпреди три или четири поколения, но се боя, че не съм роднина на този клан. Така или иначе ми се струва, че нямате нужда от повече братовчеди.

— В това отношение сте абсолютно права. Лошото обаче е, че повечето от тях далеч не са така привлекателни като вас. Прекрасните ви сини очи, бялата ви като слонова кост кожа и дребните кости говорят за келтски произход. Почти черната ви коса ви нарежда сред „Черния ирландски клон“ на рода — сред онези членове, които дължат своя природен грим на краткото, но важно присъствие на оцелелите от разбитата испанска армада.

— Лаям! Ърл! О, мили Боже, предполагам, че в края на краищата съм доволен, че дойдох.

Забравяйки за Маги, двамата мъже се обърнаха да поздравят ентусиазирано появилия се иззад гърбовете им червендалест мъж.

Маги сви рамене. Толкова по въпроса, каза си тя, като се оттегли мислено. После си спомни една статия, която бе чела наскоро — в нея съветваха хората, чувстващи се самотни на обществени събирания, да потърсят някой, който изглежда още по-отчаян от тях и да завържат разговор.

Подсмихвайки се тайно, тя реши да пробва тази тактика и ако отново се окажеше, че трябва да разговаря сама със себе си, щеше да се измъкне и да се прибере у дома. В този момент перспективата да се прибере в приятния си апартамент на Петдесет и шеста улица, близо до Ийст ривър, й се струваше много привлекателна. Знаеше, че щеше да е по-добре, ако не беше излизала тази вечер. Едва преди няколко дни се беше завърнала от снимки в Милано и жадуваше за една спокойна вечер, през която би могла да вдигне крака и да отдъхне.

Огледа се. Струваше й се, че няма нито един наследник на скуайъра Мур, нито пък роднина по брак, който да не се бори да бъде чут.

Напред към изхода, реши тя. После чу някъде наблизо един глас — мелодичен, познат глас, който предизвика внезапни, приятни спомени. Завъртя се кръгом. Гласът принадлежеше на жена, която се изкачваше по късата стълба към балкона на ресторанта и която бе спряла, за да извика на някого долу. Маги зяпна от учудване. Добре ли виждаше? Възможно ли беше това да е Нюела? Всичко бе толкова отдавна и все пак гласът й звучеше точно като на жената, която някога бе нейна мащеха — от петгодишната до десетгодишната й възраст. След развода баща й бе забранил на Маги дори да споменава името на Нюела.