Читать «Лунната светлина ти отива» онлайн - страница 165

Ами ако бе отишъл в музея снощи и беше заварил Маги там?

Той и някой друг, помисли си Нийл. Би трябвало да са двама, за да карат колата на Маги и катафалката.

Дали я бяха убили и изнесли в онзи ковчег?

О, Господи, не, не, моля те!

— Нийл, може да ни е забелязал. Завива и се връща обратно.

Нийл бързо взе решение.

— Татко, ти го последвай. Обади се на полицията. Аз оставам тук.

Преди баща му да успее да възрази, Нийл бе изскочил от колата.

Ягуарът прелетя покрай тях.

— Тръгвай — извика Нийл. — Тръгвай!

Робърт Стивънс направи внимателно обратен завой и натисна газта.

Нийл затича. Усещането, че трябва да бърза — толкова настойчиво, че стигаше до всяко нервно окончание в тялото му, го накара да се втурне на строителната площадка.

Луната осветяваше калното, разровено с булдозер пространство. Виждаше се, че бяха изсекли дърветата, почистили храстите, проправили пътеки. И изкопали гробове. Дупките сякаш бяха безразборно разпръснати из парцела, а до някои от тях имаше големи купчини глина.

Почистеното пространство изглеждаше огромно, почти докъдето му стигаха очите. Дали Маги беше някъде тук? Дали Пейн бе достатъчно луд да спусне ковчега с тялото й в някой от изкопаните гробове и после да го засипе с пръст?

Да, очевидно беше достатъчно луд.

Нийл започна да кръстосва мястото, като викаше името на Маги. При един от отворените гробове се подхлъзна, падна в него и загуби скъпоценни минути, опитвайки се да се измъкне оттам. Но дори тогава продължи да вика:

— Маги… Маги… Маги…

Сънуваше ли? Маги се насили да отвори очи. Беше толкова изморена. Усилието й костваше прекалено много. Искаше просто да заспи.

Не можеше да движи ръката си повече. Беше толкова изтръпнала и подпухнала. Не можеше и да вика повече, но това нямаше значение. Нямаше кой да я чуе.

— Маги… Маги… Маги… Стори й се, че чу името си. Приличаше на гласа на Нийл. Но беше твърде късно.

Опита се да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Можеше да опита само едно нещо. С болезнено усилие сграбчи лявата си длан с пръстите на дясната и започна да я дърпа нагоре-надолу, нагоре-надолу…

Усети по придърпването на канапа, че звънчето сигурно се движеше.

— Маги… Маги… Маги…

Отново й се стори, че викат името й, само че този път по-тихо и много, много далеч…

Сега Нийл хлипаше. Тя беше тук. Маги беше тук! Сигурен беше! Усещаше присъствието й. Но къде! Къде се намираше тя? Твърде късно ли беше? Беше огледал почти цялото разровено пространство. Можеше да е заровена под всяка една от тези купчини пръст, щяха да са необходими машини, за да бъдат разровени, да се преместят. Бяха толкова много.

Времето му изтичаше. Както и нейното. Усещаше го.

— Маги… Маги…

Спря и се огледа отчаяно. Изведнъж забеляза нещо.

Нощта беше тиха. Нямаше никакъв вятър — дори колкото да размърда едно листенце. Но в далечния край на парцела, почти скрито от огромните купчини пръст, нещо блещукаше на лунната светлина. И се движеше.

Звънче. Движеше се напред-назад. Някой се опитваше да даде сигнал от гроба Маги!