Читать «Лунната светлина ти отива» онлайн - страница 163

— Уилям, не може наистина да го мислиш.

— О, напротив, мисля го. — Той се вгледа в лицето й. — Наистина си изплашена, нали? Чудя се защо. Винаги съм подозирал, че зад тази вятърничава външност се крие нещо друго.

— Не че ме интересува — продължи той, докато отваряше гардероба си и вадеше куфара. — Просто леко любопитство. След малката ми криза снощи главата ми беше леко замъглена, но когато мозъкът ми се проясни, се позамислих и направих няколко телефонни обаждания.

Обърна се да погледне жена си.

— Снощи не си останала за вечерята в Бостън, Одил. И където и да си ходила, тези твои обувки доста са се поизкаляли, нали така?

89

Вече не можеше да следи цифрите. Нямаше смисъл.

Не се предавай, окуражи се Маги, опитвайки се да накара мозъка си да остане буден, да не се размъти. Щеше да бъде толкова лесно да заспи, толкова лесно просто да затвори очи и да избяга от онова, което се случваше с нея.

Снимката, която Ърл й беше дал — имаше нещо в изражението на Лаям — изкуствената усмивка, премерената искреност, заучената топлота.

Трябваше да се досети, че имаше нещо преднамерено във внезапно проявеното внимание. Беше повече в негов стил, когато я заряза на партито.

Замисли се за предишната вечер, за гласа. Одил Лейн бе спорила с Лаям. Беше ги чула.

Одил беше изплашена.

— Не мога да го правя повече — бе проплакала. — Ти си луд! Обеща ми, че ще продадеш онова място и ще се махнем. Предупредих те, че Маги Холоуей задаваше твърде много въпроси.

Толкова ясно. За момента толкова ясно.

Вече едва сгъваше ръката си. Беше време отново да извика за помощ.

Но сега от устата й излизаше само шепот. Никой нямаше да я чуе.

Сгъвай… разгъвай… поемай си малки глътки въздух, напомни си тя.

Но умът й непрекъснато се връщаше към едно нещо: първата молитва, която беше научила като дете: „Сега си лягам да спя…“

90

— Можеше поне да ми кажеш, че притежаваш „Латъм Майнър“ — укори Ърл Бейтмън братовчед си. — Аз ти доверявам всичко. Защо си толкова потаен?

— Това е само една инвестиция, Ърл — отвърна успокоително Лаям. — Нищо повече. Нямам нищо общо с ежедневното ръководство на резиденцията.

Влезе в паркинга на погребалния музей и спря до колата на Ърл.

— Върви си вкъщи и добре се наспи. Имаш нужда от това.

— Ти къде отиваш?

— Връщам се в Бостън. Защо?

— Да не би да долетя тук само, за да ме видиш? — попита Ърл, все още раздразнен.

— Дойдох, защото ти беше разстроен и защото се притеснявах за Маги Холоуей. Сега, както ти обясних, вече не се тревожа толкова за нея. Сигурен съм, че скоро ще се появи.

Ърл понечи да излезе от колата и после спря.

— Лаям, ти знаеше къде държа ключа за музея, както и ключовете за катафалката, нали? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, просто искам да знам дали не си споменал на някого за тях?

— Не, не съм. Хайде, Ърл. Изморен си. Върви си вкъщи, за да мога и аз да тръгвам.

Ърл излезе и тресна вратата.

Лаям Мур Пейн моментално излезе от паркинга и подкара по страничната уличка. Не забеляза колата, която се отдели от бордюра и го последва на дискретно разстояние, когато сви надясно.