Читать «813 — Двойният живот на Арсен Люпен» онлайн - страница 8

— Не знам.

Отговорът беше категоричен, абсолютен. Знаеше ли или не знаеше? Все едно. Главното беше, че беше решил да не говори.

— Така да бъде, каза неговият противник, но ти имаш за него подробни сведения от онези, които съобщи на Барбарьо, нали?

— Нито едно.

— Лъжеш, господин Кеселбах. Два пъти пред Барбарьо ти си поглеждал в книжата, намиращи се в марокенения плик.

— Действително.

— Какво стана с плика?

— Изгорих го.

Люпен потръпна от гняв. Очевидно отново мина през главата му мисълта за мъченията и удобствата, които предлагаха те.

— Изгоря ли? Ами касетата… признай си… признай си, че е в „Креди Лионе“.

— Да.

— И какво съдържа?

— Двестате най-хубави диаманта от моята частна колекция.

Това твърдение, изглежда, се хареса на авантюриста.

— Ах, ах, двестате най-хубави диаманта! Ами че това е цяло богатство… Да, това те разсмива… За теб е дреболия. А твоята тайна струва повече… За теб да, а за мен?…

Той взе една пура, запали клечка кибрит, която остави да загасне машинално, и остана известно време замислен, неподвижен.

Минутите минаваха. Той започна да се смее.

— Ти много се надяваш експедицията да се провали и да не отворят касата. Възможно е, приятелю. Но тогава ще трябва да ми платиш за безпокойството. Не съм дошъл тук, за да видя каква физиономия правиш на фотьойла… Диамантите, тъй като има диаманти… Ако не, марокенения плик… Дилемата е поставена…

Той си погледна часовника.

— Половин час… По дяволите!… Съдбата иска да я молят… Не се шегувай, господин Кеселбах. Честна дума, няма да си отида с празни ръце… Най-сетне!

Звънеше телефонът. Люпен живо грабна слушалката и като промени тембъра на гласа си, имитирайки грубите интонации на своя пленник:

— Да, аз съм, Рудолф Кеселбах… А, добре, госпожице, свържете ме… Ти ли си, Марко… Отлично… Добре ли мина… На хаирлия… Без засечка… Поздравявам те, момче… Е и какво прибрахме? Абаносовата касетка… Нищо друго? Никакъв документ… Виж ти, виж ти. А в касетката… Хубави ли са диамантите… Отлично… отлично… Минутка, Марко, да помисля… всичко това, виждаш ли… ако ти кажа моето мнение… Виж какво, не мърдай… стой на телефона…

Той се обърна:

— Господин Кеселбах, държиш ли на твоите диаманти?

— Да.

— Ще ги купиш ли от мен?

— Може би.

— За колко ги даваш? 500 000?

— Да… 500 000.

— Само че въпросът е… Как ще стане размяната? С чек? Не, ти ще ме изиграеш… или пък аз ще те изиграя… Слушай, вдругиден сутринта мини през „Креди Лионе“, вземи 500 хиляди и иди на разходка в Булонския лес, близо до „Отрьой“… аз ще нося диамантите… в чанта, така е по-удобно… касетката много личи.

— Не… не… и касетката… искам всичко…

— Ах! — каза Люпен, избухвайки в смях… — ти се хвана на въдицата… Диамантите, пука ти за тях… те се заменят… Но касетката, ти държиш на нея като на кожата си… Добре, ще я имаш твоята касетка… Арсен го казва… ще я имаш утре сутринта с колетна пратка. И заговори по телефона: