Читать «813 — Двойният живот на Арсен Люпен» онлайн - страница 6

— „Долор“.

— „Долор“… Болка… Г-жа Кеселбах не се ли казва Долорес? Скъпи, хайде… Марко, ти ще постъпиш както се уговорихме… И да няма грешки, нали? Повтарям… Ще отидеш в службата на Жером, ти знаеш къде, ще му предадеш ключа и ще му кажеш шифъра: „Долор“. Ще отидете заедно в „Креди Лионе“. Жером ще влезе сам, ще подпише регистъра за самоличност, ще слезе в мазето и ще вземе всичко, което е в касата. Разбра ли?

— Да, шефе. Но ако случайно касата не се отвори, ако думата „Долор“…

— Мълчи, Марко! На излизане от „Креди Лионе“ ще оставиш Жером и ще си отидеш у Вас. Ще ми телефонираш за резултата от операцията. Ако случайно думата „Долор“ не отвори касата, ние ще имаме, моят приятел Кеселбах и аз, малък върховен разговор. Кеселбах, сигурен ли си че не си сбъркал?

— Не съм.

— В такъв случай ти разчиташ, че няма смисъл да се прави обиск. Ще видим. Бягай, Марко.

— А Вие, шефе?

— Аз оставам. О, не се страхувай от нищо. Никога опасността за мен не е била толкова малка. Кеселбах, заповедта е категорична, нали?

— Да.

— По дяволите, казваш ми го доста припряно. Нима се мъчиш да печелиш време? Значи ще ме хванат в клопка, като идиот, така ли?

Той помисли, погледна пленника си и заключи:

— Не… не е възможно… няма да ни безпокоят…

Не беше довършил думите си и звънецът във вестибюла зазвъня. Той веднага запуши с ръка устата на Рудолф Кеселбах.

— А, стара лисицо, ти си чакал някой.

В очите на пленника проблесна надежда.

Чуваше се как се опитва да говори въпреки ръката, която му запушваше устата.

Мъжът потръпна от гняв.

— Млъкни… иначе ще те удуша. Дръж, Марко, запуши му устата. Бързо… Добре.

Отново се звънна. Той извика, преструвайки се, че е Рудолф Кеселбах и че Едуард е още там:

— Едуард, хайде отворете!

После тихо отиде във вестибюла и прошепна, сочейки секретаря и прислужника:

— Марко, помогни ми да ги избутам в спалнята… там… така че да не се виждат.

Той отнесе секретаря, Марко пренесе прислужника.

— Добре, сега се върни в салона.

Той го последва, а после се върна за втори път във вестибюла и произнесе високо с изненада:

— Но Вашият прислужник го няма, господин Кеселбах… не, не се безпокойте… довършете си писмото… Аз сам ще отида.

И той отвори спокойно входната врата.

— Г-н Кеселбах? — попитаха отвън.

Той стоеше пред нещо като колос с широко весело лице, с живи очи, който пристъпваше от крак на крак и мачкаше в ръка периферията на шапката си и отговори:

— Да, тук е. За кого да съобщя?

— Г-н Кеселбах се обади по телефона… той ме очаква…

— Ах, Вие ли сте… ще съобщя… бихте ли почакали един момент…

Г-н Кеселбах ще говори с Вас.

Той има дързостта да остави посетителя на прага на вестибюла, на място, откъдето можеше да се види през отворената врата част от салона. И бавно, без дори да се обръща, се върна при своя съучастник до г-н Кеселбах и му каза:

— Спукана ни е работата. Това е Гурел, от Сигурността…

Другият извади камата си, но той го хвана за ръката:

— Без глупости. Хрумна ми нещо. Но за бога, разбери ме добре, Марко, и сега говори ти… Говори сякаш си Кеселбах… Чуваш ли, Марко, ти си Кеселбах.