Читать «Мустанги, убийци, Ласитър» онлайн - страница 9

— Значи тук все още има диви коне? — попита Ласитър и се огледа с интерес.

— От хубави по-хубави! — въодушевено отговори Фелиситас. — Сега са на север. Вчера наблюдавах две млади жребчета. Ако имаме късмет, първото стадо ще се появи само след два-три дни.

„Ако имаме късмет!“ Какво искаше да каже? Дали говореше за себе си и братята си, или мислеше и за него? След два-три дни! Ласитър искаше да си отспи, а и жребецът му се нуждаеше от почивка. После обаче трябваше да продължи пътя си. Очакваше го командващият на Бригада Седем. А подобна отлагателна причина, колкото и руса и стройна да е, не можеше да бъде призната от неговите хора. Хубавичко щяха да го наредят!

— Погрижи се за коня си! Аз ще приготвя нещо — рече Фелиситас и Влезе в колибата.

Ласитър хвана юздата и поведе кафявия жребец към преграденото място. Зад оградата забеляза великолепен мустанг, който пасеше свободно, но беше вързан с дълго въже за едно дърво и носеше букаи на предните си крака. По този начин конят правеше само малки крачки и не можеше да развали всичко наоколо в стремежа си да се освободи. Жребецът обърна към тях интелигентните си очи.

Ласитър свали седлото от коня си и го пусна да пасе свободно. Зад кошарата през долината течеше малка рекичка. Кафявият жребец веднага препусна натам. Мустангът изцвили, сякаш искаше същите права и за себе си. Десет подскока в едната посока, десет в другата, с високо вдигната глава и с очи, вперени в кафявия жребец.

В този момент от колибата излезе Фелиситас.

— Кротко! — извика тя и плесна с ръце.

Мустангът спря, обърна се към нея и размаха опашка.

— Доведох го със себе си тук горе — обясни тя на Ласитър, — за да не скучая и онези в каньона да не ме обвиняват, че само ям и нищо не върша.

— Обяздваш ли го?

— Той е едно проклето копеле, псе от преизподнята! Като се съблека, ще те уплаша. Цялата съм на сини и зелени петна. — Тя се върна в колибата. — След пет минути ще ядем.

Ласитър дълго гледа след нея с присвити очи. „Като се съблека…“ Дали наистина е още момиче? Почти повярва в това…

Мустангът отново изцвили, но скоро наведе глава и продължи да пасе. Жребецът на Ласитър жадно пиеше вода. Когато утоли жаждата си и се обърна към сочната трева, Фелиситас повика Ласитър.

Той пристъпи вътре и свали новия стетсън от главата си. Фелиситас, която носеше тенджерата от печката на масата, изненадано спря.

— Имаш добри маниери — промълви учудено тя.

— Братята ти не правят ли така? — ухили се Ласитър.

— Ах, те ли? Никога не си свалят шапката, а и се протягат по време на ядене.

Ласитър седна и през цялото време внимаваше да не опира лактите си на масата.

Имаше агнешко с фасул. Как ухаеше само! Едва по време на яденето той забеляза колко много е огладнял.

— Отлично! Много хубаво готвиш, Фе!

— Само го притоплих. Сготвих го, когато дойдох тук горе. Не обръщам голямо внимание на яденето.

— Дни наред ядеш едно и също?

Тя се засмя.

— Всеки ден да готвя — твърде много работа. Пък и не ми е приятно. Когато съм в ранчото, никога не готвя. Само когато съм сама, както тук горе.

— Кой те научи да обяздваш коне?