Читать «Мустанги, убийци, Ласитър» онлайн - страница 8

По-късно Ласитър можеше да се закълне, че не беше и помислял за Фелиситас. Но това беше тя.

Той спря и изпусна юздите от ръцете си. Тя се затича надолу.

— Хелоу, Ласитър!

Той се учуди, че е запомнила името му.

Тя стоеше срещу него с дългата си руса коса, сплетена на плитка, с широката пола, увита около краката й — и се усмихваше.

— Фелиситас! — промълви Ласитър, изненадан и зарадван.

— Кажи „Фе“!

— Фе! — И той вдигна дясната си ръка за поздрав. — Как си?

Тя вече беше при него и обви ръце около шията му, сякаш бяха стари познати. Изгледа го внимателно и нежно докосна с върховете на пръстите си брадясалото му, потно и прашно лице.

— Вече трети ден те гонят в кръг, защото си убил двама мъже заради нас, конекрадците — каза тя и го целуна леко по върха на носа. — Бедничкият ми! Изглеждаш толкова уморен и гладен… Защо не дойде веднага при нас? Май си твърде горд. Или те е страх, че онези ще имат предлог да ни нападнат?

— От вчера на обед вече не знам къде съм!

— Тогава се радвай, че те намерих! — Тя се засмя и го пусна, тъкмо когато той се канеше да я притисне до себе си и да я целуне. — Ела! Тук горе няма да те открият.

Тя го побутна към коня му. Въпреки че смяташе да върви пеша, той се метна на седлото. Тя просто стъпи на ботуша му и се сгуши в него. Взе поводите от ръката му и подкара кафявия жребец. При това обви врата му с лявата си ръка и го погледна в очите. Сияеше така просто и естествено, че той я почувствува като своя сестра, която отдавна не беше виждал.

Дори кафявият жребец се зарази от нейното добро настроение. Досега едва-едва беше кретал в мъчителната горещина през стръмните скали. А сега закрачи бодро и гъвкаво като елен в сенчеста гора, макар че нито теренът, нито температурата се бяха променили.

— Защо не ми каза, че Баримор е самият шериф? — упрекна я Ласитър.

— Нали ти казах, че Баримор тук е всичко! — усмихна се Фелиситас и лицето й отново засия. — Казах ти също, че беше по-добре да не се намесваш. А на всичкото отгоре си застрелял и ония двамата! — Тя поклати русата си главица. — Само заради някаква си конекрадка…

Тъкмо преминаваха върха на скалите и пред очите на Ласитър се разкри зелена клисура със стръмни стени. Тук работеха ловците на коне. На мустанги!

Бяха издигнали високи бели стени от корабно платно, които заблуждаваха мустангите, че са истински скали. Те скриваха от очите на дивите коне приготвения им капан, в който неминуемо попадаха, когато, подкарани от викачите, искаха да избягат между предполагаемите скали.

Това обаче не беше каньонът Хако. В тази долина братята на Фелиситас ловяха мустанги. От другата страна имаше барака и площадка за обяздване. Това личеше по двете кошари, в които оседлаваха диво отбраняващите се четириноги.

Фелиситас насочи жребеца към хижата.

— Дотук може да се стигне само през каньона Хако — обясни тя на Ласитър, когато слязоха пред колибата. — И докато аз съм тук, братята ми няма да пуснат никого да се качи горе.