Читать «Подземието на смъртта» онлайн - страница 7

От отсрещния бряг отговори също такова изсвирване.

— Ти ли си, Сенг?

— Да, господарю.

— Може да вървиш, приятелю. Няма никой на бента, нито из черниците.

Този, който говореше така, беше красив младеж на осемнадесет години, със здраво телосложение. Носеше дрехи от обикновен памук, но дори и под тях проличаваше европеецът.

И наистина, този младеж имаше бяла кожа, леко обагрена от слънцето, доста тъмни очи, съвсем правилни черти на лицето и вместо бръснат череп с кичур носеше гъста и къдрава коса.

В ръката си държеше малка карабина, а на пояса му висеше добре напълнен патрондаш.

— Какви новини носиш, Сенг? — попита младият европеец.

— Много лоши, господарю — отвърна китаецът. — Присъствувах на обединението на водачите на „Синята лилия“ и на „Сребърната камбана“.

— Бяха си определили среща в подземието на Киангхи?

— Да, господарю.

— И не се усъмниха в теб?

— Мислеха ме за истински боксер.

— Ще ни нападнат ли?

— Възнамеряват да подложат на огън и сеч цялата провинция и да превземат дори и столицата.

— Толкова ли са дръзки? — попита младият европеец, силно развълнуван.

— На брой са повече от птичките небесни или от всичките риби на Жълтото море.

— Ще нападнат и нас?

— Да, и то преди всички други, защото с тях е и мандаринът Пинг Чао.

— Той се е заклел да убие чичо ми! — извика младежът ужасен.

— Няма да пощади и баща ти.

— Тогава сме загубени!

— Да, ако не побързаш да стигнем в селото.

— Да вървим, Сенг! — извика младият европеец, като скочи в лодката.

Плаваха по течението и беше излишно да полагат големи усилия, невъзможни поради гъстите растения. Достатъчно беше да се направлява ладията.

Черниците и лаврите хвърляха толкова гъста сянка, че правеха малката лодка почти невидима.

Карайки все така полека, изминаха една миля. Изведнъж забелязаха сред канала огромна маса с необикновени форми.

— Това е джонка! — извика младият европеец.

— И е закотвена точно в средата на канала.

— И принадлежи на боксерите?

— Имам причини да мисля така, господарю. Тези разбойници, изглежда, са взели всички мерки, за да попречат на християните да избягнат избиването.

— А назад не можем да се върнем. Горко на отец Георги и на баща ми!

— И на всички християни в Минг — прибави Сенг.

— Да опитаме да минем.

— Скрийте се още по-добре.

— Готова е карабината — каза младият европеец. — Баща ми ме научи да си служа с нея чудесно, като истински италиански стрелец.

Двамата младежи легнаха отново под тръстиките и подкараха лодката близо до десния бряг, с надеждата да минат, без да бъдат открити от хората, които сигурно наглеждаха кораба.

Тъкмо щяха да отминат джонката и видяха да изскачат близо до кормилото две човешки сенки.

— Кой минава? — извика някой.

— Тихо! — каза бързо Сенг на другаря си.

— Не съм толкова глупав, че да отговарям — отвърна младият европеец.

— Мисля, че се заблуждаваш — каза друг глас. — Това, което смяташ за лодка, е просто плаващо дърво.

— Не, не мисля така.

— Тогава сигурно е куп тръстики.

— Ни най-малко. Казвам, че това е лодка и може би карана от християни или чужденци.

— Господарю — каза Сенг, — те идват насам.