Читать «Огненият орден» онлайн - страница 57

— То при мен и сега е така.

— Болката с всеки ден ще се усилва — поясни друидът. — Разбира се, би могъл да създадеш щит, който да филтрира слънчевите лъчи, но, първо, това не е много просто заклинание, и второ, скоро способностите ти към Занаята ще станат съвсем нестабилни.

Друидът отиде на рафта и взе буркан с безцветен крем.

— Вземи, ползвай го — махна за сбогом той. — Това е, тръгвай. И по-добре не поглеждай в огледало…

„Това шега ли беше?“ — изненадано си помислих аз, поставяйки крема в джоба на ливреята си. Не, ако се съди по изражението на лицето му, говори напълно сериозно. По мое мнение, друидите изобщо не знаят какво е това чувство за хумор.

Чез ме чакаше пред вратата.

— Е, какво ти каза друидът?

— Ами белегът засега не може да бъде излекуван. Нужно е време… — уклончиво отговорих аз. — Имаш ли огледало?

— Аха, аз от дома си без огледало крачка не правя, нали знаеш — широко се ухили Чез. — После ще се видиш. Знаеш ли, че вече закъсняваме за срещата с третокурсниците? Те би трябвало вече да ни чакат в стаята с телепортите.

Леле! Колко ли съм прекарал в здравния пункт?!

— Вече си чул за третокурсниците? — попитах аз. — Сега ще ни бъде много по-лесно да се справим с всички проблеми. Те със сигурност знаят и могат повече от нас.

— Разбира се — мрачно отвърна Чез. — Само че, според мен, съвсем не навреме се стовариха на главите ни. Или по-скоро на вратовете. Вероятно ще започнат да се месят в нашите работи, да създават свои собствени правила и всячески да се опитват да поемат управлението на Патрулите в собствените си ръце.

— По принцип това не би трябвало да ни тревожи, нали само след няколко седмици ще бъдем далеч от Крайдол, но все пак е обидно — бях принуден да призная аз.

Чез замръзна:

— Какво означава „далеч от Крайдол“?

Очевидно той още не знаеше за новото ни назначение и че нисшите вампири повече няма да участват в Патрула.

— Мисля, че още петнайсет минути закъснение няма да променят нищо — реших аз. — Трябва да ти разкажа някои неща…

Действие 5

Разговорът ни продължи доста повече, защото трябваше да обсъдим твърде много неща. Освен това на моя риж приятел му трябваше известно време, за да се вземе в ръце и да спре да ругае.

— Дракон да ги одере всички — вече вяло ругаеше Чез по пътя към телепорта. — Разбира се, знаех на какво се подписвам, като влизах в Академията. Но виж само колко зле се развиват нещата… тъкмо се запознах с Натали…

— Съжалявам — за кой ли път казах аз.

Честно казано, вече се бях уморил от неговото хленчене, но нямах избор — налагаше се да показвам съчувствие.

— На теб ти е добре, твоята Алиса винаги е до теб — продължи да се оплаква моят приятел. — И в Академията, и на практиката, и в армията ще бъде с теб…

— Е, не е съвсем моя — намръщих се, сякаш ме болеше зъб. — И скоро съвсем няма да е моя…

Чез ме потупа по рамото:

— Хайде, хайде, влюбените ми те.

Пак ли са се наговорили или какво? Първо Велхеор, сега и Чез. Ама че шегичка — да се преструват, че между нас с Алиса всичко е наред. И работата даже не беше в това, че не разкрих на Алиса тайната на Келнмиир, както той ме помоли. Бившият крал на вампирите така и не можа да събере смелост да й каже истината за произхода на Дневния клан, а след това стана твърде късно — той мистериозно загина. Между другото, историята се оказа интересна и в някои отношения дори трогателна — жената на Келнмиир тайно от него оставила тяхното дете в селото на друидите и именно удивителния съюз на това дете с друидите дава началото на Дневния клан. Всичко друго, но трудно можех да си представя как са скрили от Келнмиир, че има син. Като цяло, невероятна история, но в крайна сметка Алиса научи за роднинската си връзка с Келнмиир едва след неговата смърт. Разбира се, аз веднага изпаднах в немилост заради мълчанието си, но странното поведение на вампирката беше започнало още в Академията. Идея си нямах какви бръмбари се въртят в главата й. Иди ги разбери тези жени…