Читать «Огненият орден» онлайн - страница 43

— Натали, какво правиш тук? — Ланс най-накрая забеляза притаеното зад колоната момиче.

— Не е твоя работа — сопна се тя.

Тук се включи и Чез:

— Господа, ако нямате нищо против, ние ще продължим вечерята си. Както виждате, заведението е пълно със свободни маси…

— На нас ни харесва тази — Ейнджъл седна на съседната маса. — Сядайте, момчета.

Тримата се настаниха до нас и започнаха на висок глас да обсъждат невежеството и лошата миризма на селяните.

— Струва ли ми се или наистина нещо тук смърди?

— Да, миризма на канализация… или може би тор?

Натали хвана ръката на Чез:

— Може ли да си тръгваме вече?

— Просто не им обръщай внимание — не отстъпи приятелят ми.

— В последно време брат ми се държи отвратително — виновно каза Натали. — Особено след като Лиз го заряза…

— Зарязала го е? — полюбопитствах аз.

Не че особено ме вълнуваше личния живот на бившата ми приятелка, но това си беше наистина изненада.

— О, ти още не знаеш — изкиска се Натали. — Лиз скъса с Ейнджъл.

— Защо? — бях изненадан.

— След смъртта на Императора започна цялата тази суматоха за намиране на престолонаследник и се оказа, че ти си един от най-вероятните кандидати.

О, а аз дори забравих да мисля за всички тези глупости.

— Мисля, че тези, които наистина се интересуват, и без това много добре знаят целия списък с наследниците — казах аз.

Типичен пример беше моята предприемчива леля.

— Може би — не тръгна да спори Натали. — Но Лиз не е знаела. И когато разбрала, че е разменила Император за обикновен Майстор… ъ-ъ, направо полудя.

— Майстор не може да стане Император — напомних аз.

— Теоретично Лиз можеше да те разубеди да не постъпваш в Академията — ехидно отбеляза Чез. — Имаше време, когато беше луд по нея.

Не помнех такова. Разбира се, навремето ми харесваше, но колко време беше минало оттогава? Сякаш цяла вечност.

— В крайна сметка Лиз толкова се вбеси заради пропуснатата възможност, че веднага скъса с Ейнджъл, наричайки го посредствен бездарник.

Разбира се, Натали говореше достатъчно високо, за да може от съседната маса да чуят всяка дума.

— Млъкни! — извика Ейнджъл, изблъска стола и скочи на крака. — Ах ти, малка…

Чез на мига се оказа до Ейнджъл и го сграбчи за реверите:

— Внимавай какво говориш!

— Махни си ръцете от мен!

— Нямам такова намерение!

Ленс и Стори също скочиха на крака и се втурнаха към Чез, но аз им преградих пътя. Точно преди да се случи това, което трябваше да се случи, към нас притича сервитьорът:

— Без бой! Моля ви, не в нашето заведение!

— Да излезем? — предложи Чез и отблъсна Ейнджъл от себе си. — Да поговорим на улицата.

— Да вървим!

Ейнджъл пооправи дрехата си и първи тръгна към изхода.

— Момчета, спрете! — опита да се намеси Натали, но никой не й обърна внимание.

„Идиоти — раздразнено си мислех аз, докато излизах на улицата заедно с «водните» и Чез — Живуркаха си тук, докато ние рискувахме живота си и участвахме в истински битки. Нищо, сега ще им покажа какво научих по време на практиката…“