Читать «Огненият орден» онлайн - страница 41

Крачка през прага — и сякаш преминах от новия си живот в стария. Затворих вратата зад себе си, облегнах се с гръб на нея и бавно се плъзнах на пода.

Ето ме у дома.

Стаята беше точно такава, каквато я оставих преди няколко месеца — небрежно оправено легло, разпръснати в бързината вещи, облегнат в ъгъла синтезатор и няколко музикалки на масата. Колко време съм прекарвал с този инструмент, работейки върху своята музика. Най-скъпият в Империята модел синтезатор беше не просто дървена конструкция, пълна с магически струни и възможност за създаване и запис на невероятни музикални звуци и мелодии. Не, това беше съвършен инструмент, направен от рядък минерал — лек, издръжлив и невероятно красив.

Отидох до синтезатора и прокарах ръка по гладката повърхност на корпуса.

Здравей, стари приятелю. Колко прекрасни мелодии сме записали с теб…

Погледът ми се плъзна по повредената картина на стената.

Тук за първи път видях Алиса. Тя се криеше от роднини и кой знае защо беше избрала моята къща… Предполагам, че това беше пръстът на Съдбата. Самата тя, с главна буква. Тази дама много обичаше да ми поднася неочаквани изненади. Нямаше значение, че запознанството ми с Алиса беше планирано от Келнмиир — в случая самият той беше инструмент на Съдбата… Ох, нещо се разфилософствах.

Проснах се на леглото, разперих ръце, затворих очи и въздъхнах дълбоко.

Ама че гатанка ми поднесе леля. Защо родителите ми са блокирали способностите ми към Занаята? А аз си мислех, че изобщо не се интересуват от живота ми и не възнамеряват да участват в него по какъвто и да е начин. Поне така би възприел тяхното поведение всеки здравомислещ човек — веднага след моето раждане ме оставили на леля и изчезнали в неизвестна посока. Всъщност посоката била единственият известен факт. По думите на леля Елиза родителите ми станали посланици на Империята на островите в Шарено море и не можели да напуснат резиденцията поради огромният обем работа. Не знам така ли е наистина, но отдавна се бях примирил с отсъствието на мама и татко от живота ми, а сега… за първи път в живота си исках да се срещна с тях и да им задам няколко въпроса. Само дето това не изглеждаше вероятно в близко бъдеще, а и в по-далечно — също. Освен да попитам леля на кой точно остров живеят родителите ми и да хукна натам, зарязвайки практиката? Идиотска идея. А дали изобщо ще искат да ме видят? Пълни глупости…

Сънят дойде на талази, разпръсквайки постепенно всички мисли, освен последната: „И все пак ми се иска да знам… защо?“

Потънах в сладка дрямка за почти час. А когато се събудих, всякакви мисли за родители се бяха изпарили заедно с умората, сякаш бях спах цяло денонощие. Взех набързо душ и побързах към „Обелиск“. За щастие успях да се измъкна, без да срещна леля. Вече на улицата, аз с всички сили се затичах към любимия ни ресторант. До постъпването ни в Академията ние с Чез често прекарвахме тук свободното си време, защото заведението беше точно срещу любимата ни Школа по изкуствата. Разбира се, „Обелиск“ изобщо не можеше да се сравнява със „Златният полумесец“, но като цяло готвеха доста добре.