Читать «Огненият орден» онлайн - страница 40

Не можах да сдържа нервния си смях:

— Моите кои?! Виждал съм ги само два пъти в живота си. Не съм сигурен, че въобще помнят за съществуването ми.

Тук тя прекрачи границата. Мама и татко са идвали в Лита едва няколко пъти, предпочитайки живот по островите на далечен архипелаг пред общуването със сина си. За последен път се появиха в Лита преди около пет години, само за няколко дни, и честно казано, изобщо не бях сигурен, че сега са живи. Морето крие много опасности, а и островът не може да се нарече приветливо място…

— Не смей да говориш така!

— Ще говоря каквото си искам! — окончателно се ядосах аз. — Никога не съм имал родители!

Близначките надникнаха от стаята си, привлечени от нашите викове, но бързо се скриха обратно, знаейки много добре, че в такива моменти е по-добре да не попадаш пред погледа на леля.

— Затова пък имаш любяща леля, която ти мисли само доброто — студено отвърна тя.

Не можех да спра, трупаните с години чувства се изляха от мен:

— На мен ли? А аз имам чувството, че вие мислите единствено за себе си и своите деца.

Леля се намръщи:

— Винаги съм се отнасяла добре с теб, не е ли така?

— О, да, добре — усмихнах се горчиво. — Както се отнася селянина с коня, който трябва ежедневно да оре нивите. Защо не се интересувате от моите желания, а само от вашите?

— Ти си твърде млад, за да разбираш от какво наистина имаш нужда.

— О, да — станах от креслото и се отдалечих от прозореца, до който се чувствах малко неуютно. — Точно затова наехте хипнотизатор, който да блокира всички мои способности за управление на енергията. Благодаря за грижите.

— Всъщност твоите способности ги блокира баща ти — язвително каза леля, с което направо ме вцепени. — Корт мразеше всякакви прояви на магията и искаше да те опази от приемане в Академията.

Това се казва изненада! Значи първото нещо, с което родителите ми са участвали в моя живот от момента на раждането ми, се оказва толкова деструктивно, че само като си го помисля, и ми става страшно!

— Но защо?!

Тя сви рамене:

— Мисля, че баща ти имаше доста основателни причини. Пък и защо са ти тези глупави способности към Занаята, когато можеш да станеш Император?

— МОЖЕХ да стана — с удоволствие поправих леля си. — За щастие, постъпването в Академията ме спаси от тази възможност.

Леля ми се изсмя горчиво:

— Глупчо. На какво се радваш?

Стиснах юмруци:

— На свободата!

— Майсторът не може да бъде свободен. Той завинаги остава собственост на Академията.

Това охлади ентусиазма ми. Всъщност, при постъпването ни говореха за нещо подобно! А и методите на преподаване бяха крещящ пример за отношението към учениците като към собственост на Академията. А ако си спомня в какво се превърна Стил…

— Във всеки случай, той е мой избор — колкото се може по-твърдо казах аз и тръгнах по стълбите, водещи към втория етаж, намеквайки, че разговорът е приключи.

— Дано да не съжаляваш за него — чух зад гърба си тъжния глас на леля.

Качих се на втория етаж и със свито сърце отворих вратата на стаята си. Или по-правилно би било да кажа — на бившата си стая?