Читать «Огненият орден» онлайн - страница 38
Алекс Кош
— Може и да могат — за голяма моя изненада Чез дори не погледна към момичетата. — Мисля, че бихме могли да им дадем добър урок, дракон да ги вземе, така че повече да не ни се пречкат в краката.
— Едва ли — не се съгласих аз. — Ако безликите можеха толкова лесно да бъдат унищожени, Майсторите отдавна биха разчистили града от тази гадост. От това, което съм чувал, безликите са създадени с помощта на древно, отдавна забравено заклинание, и в наше време причиняват повече неудобства, отколкото ползи.
— Ама че си глупчо — засмя се Чез. — Не знаеш нищо за икономиката. Веднага се вижда, че произлизаш от Висок дом. Вас ви учат само как да харчите пари, не и как да ги печелите.
— Защо? — обидих се аз. — Какво общо има тук икономиката?
— Знаеш ли колко пари получава Академията и градската хазна от продажбата на защитни амулети? — Чез вдигна показалец. — Така! И аз не знам, но са наистина много. Затова им е неизгодно да почистят града от безликите — те имат много осезаем принос към бюджета на Златния град.
— Има логика в това — признах аз. — Но докато печелят, застрашават живота на жителите на столицата…
— Кога за последен път си чул, че безликите са убили жител на Лита?
— Не си спомням — отговорих честно аз. — Последно май имаше слухове за млад аристократ, който забравил да зареди амулета си. Сутринта намерили оглозгания му скелет в градския парк…
— Едва ли е бил аристократ, в противен случай нещата нямаше да спрат до слухове — целият град щеше да писне. А и въобще не е сигурно, че изобщо е имало убийство…
Без да се уговаряме, ние спряхме пред играещите под лъчите на слънцето водни статуи.
— Красота — въздъхна Чез, слагайки „пелената“ на очите си. — Има нещо познато в сплитанията, но не мога да схвана нищо. Веднага си личи, че е правено от добър Майстор.
Оставаше ми само мълчаливо да пухтя и за пореден път да проклинам сеонеца, който ми открадна не само дневника на лудия магьосник и справочника със заклинания, но и моята „пелена“. Артефактът, с помощта на който можеха да се виждат сплитанията на чуждите заклинания, се оказа не само изненадващо скъпо удоволствие, но и сложен за направа. Затова така и не успях да получа друг такъв, с който да заменя откраднатия, а да призная на приятелите си, че съм загубил толкова ценен артефакт, изобщо не ми се искаше. Макар че ако помоля леля за пари, вероятно бих могъл тихомълком да поръчам при техномаговете в Крайдол още една „пелена“…
— Е, какво, ще си ходим ли по домовете? — попитах Чез, опитвайки се да скрия песимизма в гласа си.
Да се срещам с леля си не ми се искаше много, особено пък, за да искам пари. Макар че по принцип бих могъл и сам да изтегля от банката, все пак основният капитал на нашето семейство беше в банкова сметка, открита от родителите ми на мое име. Но открай време леля ми се занимаваше с всички финансови въпроси, като изобщо не ме допускаше до тези дела. Чез беше прав — никога не съм си падал по икономиката.