Читать «Огненият орден» онлайн - страница 34

— Искам да изляза от тук!

Чувствах се малко глупаво, обръщайки се към нищото, макар че това вече се превръщаше в нещо обичайно.

Табелата се появи почти веднага.

„Искаш да излезеш?“

— Да! Да изляза! В Академията, моля те, закъдето първоначално бях тръгнал!

До този момент табелата безочливо беше игнорирала всички мои искания, оставаше да се надявам, че сега нещо наистина се е променило.

„Добре дошъл“ — примигна табелата и под нея се появи не обичайната врата, а площадка с телепорти.

— Май е истина — искрено се изненадах аз.

Може би наистина ще ме телепортира в Академията, а не в поредния смъртоносен капан. При условие, че вампирът иска и може да ме освободи оттук. Защо ли ми се струваше, че Влад изобщо не е затворник, а работи на това място.

— Казах ти — усмихна се Влад. — Тръгвай. Следващият път, когато попаднеш тук, веднага заповядай на табелата да те доведе при мен, така ще е много по-лесно.

Защо ми отстъпва? Както и този Коридор на съдбата. Аз нямах никакво желание да попадам тук…

— Добре — свих рамене. — Ако пак попадна тук, веднага ще дойда при теб…

— Повярвай ми, сте сигурност ще се върнеш тук — усмихна се вампирът. — Това място не пуска толкова лесно.

Все повече и повече се засилваше усещането, че вампирът си играе с мен. Всъщност при общуването си с тези самодоволни гадини винаги съм се чувствал не особено уютно. Дори относително приятелски настроения Велхеор често ме е карал да ми треперят коленете, а след сблъсъка със Съществото това не беше толкова лесно да се направи. Във всеки случай, този Влад явно знаеше повече, отколкото казваше, и имаше някакви видения за мен.

— Чао — кимнах аз. — И благодаря за помощта.

После прекрачих в телепорта…

* * *

… и почти веднага блъснах носа си в нещо твърдо. Както се изясни миг по-късно, това се оказа тила на Чез.

— Хей! — извика изненадано той. — Влезе първи, а излизаш последен, как стана така?

— Ами… — самият аз бях повече от изненадан. — Откъде да знам?

Леле, а аз си мислех, че всичко това е поредния сън. Или нещо подобно на сън, все пак за мен продължи поне час, докато за външния свят бях отсъствал не повече от няколко секунди.

— Хей, откъде се е взела тази смрад по тебе? — подозрително подуши Чез.

Да, със сигурност не е било сън — всичките ми дрехи воняха на опърлено месо.

— Така ти се струва — свих рамене аз, направих крачка и се сгърчих от болка.

Повдигнах ливреята си и на единия крак открих огромна синина във формата на човешка ръка. Изглежда това пътуване по Коридора на съдбата се беше оказало много по-реалистично, отколкото предишните. Добре, че отсъствах едва няколко мига и в крайна сметка излязох от телепорта само секунди по-късно, отколкото трябваше. Не беше толкова зле…

— Кхм… — тактично се изкашля момичето, отговарящо за телепортите — вече познатата ни блондинка в синя ливрея на отличник.

О, а аз изобщо не я бях забелязал, при всички тези преживявания.

— Привет — поздравих смутено.

— Здравейте — кимна тя в отговор. — Как е в Крайдол?

— Както обикновено — сви рамене Чез. — Ходещи мъртъвци, пълчища кръвожадни плъхове, вампири, друиди…