Читать «Огненият орден» онлайн - страница 32

— Ей, трябва ли ти помощ?

Признавам, че очаквах всичко друго, само не и това.

— Няма да откажа! — извиках в отговор след кратка пауза.

Интересно как смята да ми… Уау!

Неочакваният спасител ми подхвърли въже:

— Дръж!

Използвайки последните трохи магическа енергия, аз изблъсках мъртъвците от Въздушния щит и се добрах до спасителното въже. Преди да успея да се изкатеря достатъчно, защитата ми се разпадна и мъртъвците се втурнаха от всички страни към мен. Един особено бърз труп успя да хване крака ми и дръпна с такава сила, че едва не изпуснах въжето от ръцете си.

Рязко дръпване… и аз полетях нагоре, като по чудо удържайки се на въжето заедно с мъртвеца на крака си. Спасителят ме измъкна с такава лекота, сякаш теглеше празно въже. Рухнах на земята като извадена на сухо риба и започнах да се мятам, опитвайки се да отблъсна вкопчилия се в крака ми мъртвец. За щастие, спасителят ми се намеси — хвана съществото за врата и го хвърли обратно в дупката. Беше наистина бърз и силен. Впрочем още щом погледнах в очите му и всичко ми стана ясно.

Висш вампир.

— Благодаря — казах искрено, разтривайки крака си.

Мъртвецът се оказа изненадващо силен, на крака ми имаше следи от петте му пръста.

— Няма защо — сви рамене вампирът.

Външно приблизително на моята възраст, в червени дрехи от странна материя и със същото изражение на превъзходство на лицето си, което имах щастието да гледам всеки ден при Велхеор.

— Дойде тук с помощта на табелата ли? — попита той без особен интерес.

— Да — потвърдих аз. — Благодаря ти, че ме спаси. Аз съм Зак.

— Влад Зукерман — представи се в отговор вампирът.

— Зукерман? — повторих аз. — Странно фамилно име.

— А, не — отговори вампирът. — В местата, откъдето съм родом, е много уважавано. Ех, откога не съм бил там, все обикалям и обикалям по тези коридори…

Погледнах го подозрително:

— И откога си тук?

Ако е тук отдавна, то и с мен можеше да се случи същото! Искаше ми се да избягна тази незавидна съдба, макар че, съдейки от доволния израз на лицето на вампира, на него не му тежеше особено принудителния престой в Коридора на съдбата. Или все пак не беше принудително?

— Времето тук тече малко по-различно — отвърна той уклончиво. — Мисля, че около сто години.

Сто години?!

— Напълно сам? — изненадах се аз.

— Защо, понякога срещам пътешественици, блуждаещи по Коридора на съдбата. И им помагам да се измъкнат от тук, доколкото е възможно.

Аз замръзнах, не можейки да повярвам на късмета си.

— И можеш да ми помогнеш?

— Разбира се, това не е толкова трудно.

„Чудесно! — зарадвах се аз, но веднага заподозрях нещо нередно. — Щом знае как да се измъкне оттук, защо сто години обикаля по Коридора на съдбата?“ И изобщо, подозрителен ми се виждаше този вампир… толкова навреме се появи, в последния момент, с въже в ръка и ме спаси. Освен това, въпреки че ми помогна, не можех да се отърся от чувството, че лъже.

— И как работи това чудо — Коридорът на съдбата? Ти сигурно си схванал принципа, след като можеш да ми помогнеш да се измъкна от тук?

Вампирът се усмихна: