Читать «Огненият орден» онлайн - страница 29
Алекс Кош
— Е, стига толкова — стегнах се аз и тръгнах към стаята на Чез. — Имам си достатъчно проблеми и така. Да мисля за работата, да мисля за работата…
След бързо сбогуване с приятелите, ние с Чез забързахме към къщата, приютила под покрива си телепорта. Вътре, като отговорник за системата за телепортиране, вече ни чакаше офицер Девлин.
— Най-накрая у дома!
Радостта на Чез нямаше граници и дори сияйната усмивка на офицер Девлин не можа да развали настроението му. Затова пък моето, и без това не особено оптимистично, падна до нулата.
Рижият ми приятел веднага се втурна към телепорта, но Девлин го спря:
— Стой. Извинявай, но имам инструкция да изпратя първо Зак.
— Какво? — учуди се Чез.
— През цялото време ни дават такива инструкции — сви рамене стражът. — В случай, че възникне непредвидена ситуация или свърши енергията в телепорта.
— Разбра ли? Аз съм по-ценен от теб — не пропуснах да се пошегувам с приятеля си.
— Просто ще тестваш телепорта преди да изпратят мен — не остана длъжен Чез. — Знае ли човек, може изведнъж да се развали и вместо да те телепортира просто ще те разкъса на малки парченца.
— Ама че си — предадох се аз. — Довиждане, Девлин, ще се видим след няколко дни.
— Успех — махна ми с ръка той. — Надявам се, че ще ни изпратят подкрепления или нещо подобно. Все пак, нападение над управлението посред бял ден — това е сериозен прецедент. Жалко, че не бях там, щях да им покажа…
„Щял да им покаже, как не. Мечтай си — помислих си аз, влизайки в телепорта. — И помощ му се приискала. Щом за Съществото не ни помогнаха, за такава дребна заплаха като нисшите вампири ще трябва сами да се оправяме.“
Действие 3
Не бих си и помислил, че телепортирането може да продължи толкова дълго време. Най-накрая след блясъка ме очакваше не познатата зала в Академията, а някаква непонятна безкрайност. Пространство без горе и долу, земя и въздух, живот и смърт. Нищо…
Дори и мен ме нямаше тук.
— Хей! — извиках аз.
Извиках? Аз? Значи все пак бях тук, щом можех да викам… Не беше лошо! Макар че това май не беше вик, а гръмка мисъл.
— Какво правя тук?!
Разбира се, отговор не получих.
Да, тяло наистина нямах. Само съзнание. И мисъл. И времето… то течеше много бавно.
Какво правех тук? Да не би телепортът да се е повредил и да е разкъсал тялото ми на милиони парченца… Не, веднъж ми казаха, че принципът му на действие е много по-различен от моите представи за това. Не си спомням да са ни преподавали нещо за телепортацията, а и в библиотеката на Академията не се намираше литература по тази тема. Очевидно това беше една от многобройните, грижливо пазени тайни на Академията.
Но какво можех да направя?
Времето минаваше, а аз все така си висях в безкрая, без никаква идея какво да правя. За дълго ли съм вкаран в това странно място? Или може би… завинаги!