Читать «Огненият орден» онлайн - страница 28

— Е, не сме съвсем обикновени — отбеляза вампирката. — Справихме се със Съществото. Както и да е… Между другото, нали помниш, че имаме още една работа за вършене? — попита внезапно.

Откъснах се от опитите да активирам пръстена, решавайки да го запазя известно време за себе си, и неразбиращо се втренчих във вампирката:

— Работа?

— Да — тя сви устни в тънка линия. — Или вече забрави за Стил? Длъжни сме да му помогнем.

И как можехме да му помогнем? Да му върнем паметта? Но нали той беше шпионин… Въпреки че тогава фалшивата му самоличност беше наш приятел… Разбира се, имах една идея — да опитаме с Фонтана на съдбата. Може би водата от фонтана ще свали хипнозата от Стил и ще възстанови паметта му. Само че какъв ще стане тогава — шпионин от Шатер или наш приятел? Тази неяснота беше единственото нещо, което ме спираше да използвам водата от фонтана. От друга страна, ако можех да се науча сам да използвам фонтана… кой знае…

— Като се върна, ще измислим нещо — обещах аз, а наум добавих: „Ще направя всичко възможно.“

— Имаш в предвид, когато се върнете ти и Чез? — уточни Алиса.

„Ама каква е заядлива, всичко забелязва — раздразнено помислих аз и веднага си спомних разговора с Велхеор. — Дракон да ме одере, кога, ако не сега?“

— Ами, всъщност, след пътуването до Лита ще трябва да изчезна за малко…

— Къде ще ходиш?!

— Ами, имам една малка работа за вършене… дори не знам как да го кажа…

Алиса ме погледна внимателно и натъртвайки на всяка сричка, попита:

— Зак. Къде ще ходиш?

— Не аз, а ние — веднага се хванах за думата аз. — С мен ще дойде Велхеор.

Очите на Алиса веднага се отвориха широко. Изглежда, че мнението й за Велхеор беше като това на Чез.

— С този луд? И къде ще ходите ВИЕ?

Ох, не мога да лъжа Алиса.

— В земите на вампирите.

— Къде? — ококори се Алиса. — Какво ще правите там?

— Ами, с две думи… — събрах кураж и изтърсих: — Ухапа ме вампир от клана Сеон и сега, за да не се превърна в нисш вампир, трябва да го намеря и да го убия.

След дълга пауза Алиса каза бавно:

— Майтапиш ли се?

— Не, изобщо.

— И… откога си така?

— Пети ден.

— Кой друг знае?

Смутено свих рамене:

— Ти си първата.

— И казваш едва сега! Защо мълча досега?

— Ти не искаше да говориш с мен — напомних аз.

— Всеки ден си говорихме.

— Да, но не така…, както сега, само двамата — окончателно се смутих аз. — Не исках да говоря за проблемите си пред всички… и ще те помоля да не казваш на никого за това.

— Добре — кратко каза Алиса. — Но ще дойда с вас.

— Но…

— Никакви „но“. Вземай артефактите и тръгвай за Академията — още по-ядосано каза тя. — Като се върнеш, подробно ще обсъдим колко е лошо да криеш от приятелите си своите проблеми.

Неволно се залюбувах на гордо вирнатия й нагоре нос.

— Ами… това… нали няма да разкажеш на останалите за моя малък проблем? — объркано попитах аз. — Не бих искал…

— Ще видим — Алиса ми хвърли убийствен поглед. — Върви се приготвяй. Чез едва чака.

Излизайки навън, аз се почувствах като дете, смъмрено от строг учител за някакво провинение. Това често ми се беше случвало в детството, но тези времена бяха история. Независимо от това Алиса се държеше така, сякаш съм виновен за нещо пред нея, въпреки че тя само до преди няколко часа по всякакъв начин игнорираше съществуването ми.