Читать «Огненият орден» онлайн - страница 27

Стиснах юмруци от гняв:

— Кой е мижитурка?!

— Ти, ти — изсумтя Велхеор. — Намери ли смелост да кажеш на приятелите си за твоя малък проблем?

Тук ме постави на място, признах аз, и веднага се успокоих.

— Ами, всъщност исках да им кажа, просто нямаше подходяща възможност. Бяхме малко скарани, а и работа се натрупа…

— На твое място бих побързал. След няколко дни ни предстои да напуснем Империята, нали не си забравил?

Че можех ли да забравя. Постоянно мислех за това! Да нахлуем в земите на Бойния клан, за да убием един от тях… Пълна лудост! По принцип би трябвало да чувствам известна увереност, защото с мен щеше да е Велхеор. В действителност така ставаше още по-лошо — кой би предсказал каква муха може да влезе в главата на хилядолетен вампир. Доверявайки му живота си, не можех да чувствам нищо друго освен безпокойство, граничещо със страх.

— Аз ще реша този проблем — увери ме вампирът.

След като се уверихме, че на пострадалите стражи е оказана съответната помощ, ние се върнахме в Прокълнатата къща. С Чез трябваше да си вземем душ и да се пооправим малко, преди да тръгнем за Академията. Днешният ден така ни беше изтощил, че никакво као дори отчасти не можеше да възстанови силите ни. За съжаление, в графика на телепортациите бяхме записани за днес и нямахме друг избор.

Събирайки нещата си, аз си спомних, че всички артефакти, иззети от Стела и труповете на нападналите управлението нисши вампири, сега са в стаята на Алиса. Исках или не, всички тези играчки трябваше да ги занеса в Академията като доказателство, така че преди да тръгна бях длъжен да мина през вампирката.

Алиса отговори на почукването ми почти мигновено:

— Кой е?

— Аз съм, трябва да взема артефактите — отговорих бързо. — Може ли да вляза?

Честно казано се опасявах, че ще ме прати по дяволите. Все пак до този момент общувахме само пред хора. Алиса всячески избягваше каквато и да е възможност да остане насаме с мен, оправдавайки се със заетост или дори просто като игнорираше съществуването ми.

— Влизай.

Алиса седеше на масата и внимателно изследваше лежащите на нея пръстени и къси пръчки.

— Опитвам се да разбера как функционират — каза тя, без да се обръща. — Но нищо не се получава. Нека да оставим няколко артефакта при нас, за да можем да експериментираме двамата с Даркин.

— Няма проблем — съгласих се аз. — Мисля, че едва ли в Академията ще им трябват всичките — пристъпих към масата и взех един от пръстените. — Някак странно изглеждат. Сякаш са излети от някакъв неизвестен минерал, никога не съм виждал подобно нещо.

— Аз също — кимна Алиса. — Много ми е интересно, какво ще кажат за това в Академията.

— Ако въобще кажат нещо — усмихнах се аз. — Ние сме най-обикновени първокурсници, кой ще тръгне да ни казва за резултатите от изследванията?

Надянах пръстена на пръста си и усетих леко изтръпване, сякаш артефактът реагира на опита да го използвам. За съжаление или за щастие, това беше само слаба реакция и повече нищо не се случи.