Читать «Огненият орден» онлайн - страница 264

— Да излезем някъде и да обсъдим всичко.

— Вървете — кимна ми Викерс старши. — Аз ще постоя тук още малко.

Ние с Чез слязохме обратно в залата и той ми разказа последните новини. Оказа се, че леля ми пристигнала почти веднага след моето заминаване. Донесла всички необходими документи, удостоверяващи преминаването на нисшите вампири в гвардията на Висок дом Никерс, и изгладила всички въпроси с третокурсниците. Също така, ако се съди по думите на Чез, леля Елиза веднага намерила някаква работа на вампирите. Е, в това можех да повярвам, тя винаги се отличаваше с голяма енергичност…

— Направо душата ми щеше да извади, опитвайки се да разбере къде си отишъл — оплака се Чез.

— А ти какво й каза?

— Излъгах нещо за задачи на Академията. Тя не може да отиде там, за да се провери думите ми, въпреки че от нея може всичко да се очаква.

Това беше последният ми въпрос, защото след това дойде ред на Чез. И аз трябваше да отделя доста време, за да му разкажа за всички приключения в земите на вампирите.

— Значи сега си имаме и некромант, или какво?!

— Какъв ти некромант — намръщих се аз. — Артефактът сам вдига неживите, а аз дори не знам техните възможности. Имах късмет, че толкова навреме ми се присъни онзи сън за кръвта, иначе дори не мога да си представя как с Велхеор щяхме да се вмъкнем в замъка.

— Виждаш ли, самата Съдба, онази с главна буква, ти подсказва — пошегува се Чез. — И звучи много интересно. Покажи ми това чудо, искам да му се полюбувам.

— Оставих черепа в библиотеката. После ще го видиш. Между другото, Велес обеща да се порови в книгите, има някакви проблеми със заплащането за ползването на артефакта… а и този Храм на Пазителите е пълна мистерия. Изглежда някой е организирал цялата тази бъркотия с вампира просто за да ми даде това съобщение. Ама че гадост! — избухнах аз. — Решаваш един проблем и веднага се появяват десет други.

В залата слезе Невил.

— Ще се прибера… вкъщи… — разсеяно каза той. — Зак, радвам се, че се върна жив и здрав и всичко е минало както трябва. После ще поговорим…

— Горкият — изпрати го с поглед Чез. — Чувства се виновен, че не е опазил малкия си брат, защото се е увлякъл прекалено по своята друидка.

— Едва ли Невил би могъл да опази брат си, дори и да вървеше по петите му.

— В края на краищата, Наив не е дете и има глава на раменете си. Въпреки, че я ползва най-вече просто за да яде.

— Затова пък за трима — не можах да устоя аз и ние дружно се засмяхме.

След смеха настъпи продължителна пауза — и двамата не бяха сигурни дали е уместно в тази ситуация.

— Мисля, че той ще се оправи — казах накрая.

— Разбира се — както ми се стори, твърде весело каза Чез. — Между другото, на твое място не бих се задържал тук, освен ако, разбира се, не искаш да се подложиш на разпит от страна на леля Елиза.

— В смисъл?

— Тя всеки момент трябва да се върне — поясни моят приятел. — Ако желаеш да й се представиш в приличен вид, тогава по-добре побързай. Вземи душ, преоблечи се в нещо по… невампирско.

Аз със закъснение си спомних, че все още се разхождах с дадените от Велхеор дрехи и дори отдалеч не приличам на ученик от Академията, да не говорим за представител на Висок дом. А леля буквално беше обсебена от етикета.