Читать «Огненият орден» онлайн - страница 246

Вампирът рухна по лице на земята.

Ох, колко навреме Велхеор хвърли един от своите кукри. В противен случай вампирът просто щеше да ми отреже главата.

„Трябва да действам бързо!“ — веднага се взех в ръце. Можеше и да помогна на Велхеор. Нещо ми подсказваше, че той и сам щеше да се справи, но по-добре да се подсигуря. А и щеше да ми е приятно всеки път да напомням на най-кървавия вампир на хилядолетието, че съм спасил живота му.

Извадих черепа от чантата, сложих го върху гърдите на убития вампир и заповядах:

— Стани.

Вампирът се изправи неестествено рязко, като оловен войник. Признавам, че не очаквах артефактът да заработи практически мигновено, нали за скелетите му трябваше известно време.

— Хвани приятелчето си!

Някак си не можах да кажа „убий“.

Останалият жив вампир продължаваше да атакува Велхеор. Когато съживеният от мен мъртвец се приближи към него, той дори не усети опасността. Сигурно дори се зарадва, че е дошла помощ. И в същият момент мъртвецът го сграбчи отзад с една ръка, а с другата опря до шията му кукри.

— По-добре не мърдай — извиках на вампира. — Иначе твоят приятел ще ти отреже главата!

— Най-накрая! — изрева ядосано Велхеор и уморено пусна на земята кукрито. — Къде се бави досега?! Зави ми се свят да тичам из гората с тези.

— Ъ-ъ… кой, аз? Дойдох ти на помощ при първа възможност, щом не можа да се справиш сам. Дотича Мирон и вика, хванаха Велхеор…

Мирон тъкмо излезе от гората и се присъедини към нас, кимайки в знак на съгласие.

— Хванали, да бе, иска им се — изфуча Велхеор и пристъпи към хванатия вампир. — Е, гадино, при мен ще умираш в продължение на месеци, не, години! Ще подходя към теб сериозно! Всяка костица…

Вампирът подскочи с всички сили, сякаш беше получил тежък удар, и рязко се наведе напред. Кукрито в ръцете на мъртвеца с неочаквана лекота премина през плътта и преряза врата му. На земята се търкулна отрязаната глава.

— Какво беше това? — подскочи Мирон.

— Ами, той направи нещо умно и реши да не попада жив в ръцете ми — сви рамене Велхеор.

Почесах се недоумяващо по врата:

— Но защо?! Нима вампирите толкова се страхуват от мъчения?

— Виждаш ли, във всяка работа си има любители и професионалисти…

— И в изтезанията ти, разбира се, си професионалист? — логично предположих аз.

— Не — каза за голяма моя изненада вампирът. — Аз съм легенда. Всички съвременни учебници за изтезания са написани въз основа на моите изследвания. И имай предвид, че да причиниш болка на Висш вампир е много по-сложно, отколкото на обикновените хора.

— Тогава по-добре да не те ядосвам — подсвирна Мирон, но без особен страх в гласа си.

Мисля, че той по принцип си беше малко чалнат в главата и просто не знаеше що за чувство е това.