Читать «Дарби» онлайн - страница 75

— Оррек, съжалявам за одеве — каза Грай.

— Аз пък съжалявам, че те пропуснах с жезъла.

Тя не се разсмя, но аз се почувствах по-добре.

Не беше в този ден, но не беше и много след него, когато Грай ме попита за книгите — интересуваше се какво е написала Мелле през есента и зимата, след като състоянието й се беше влошило съвсем. Попита зная ли къде са.

— В раклата в нейната стая. — Все още мислех за стаята горе като за стаята на мама, въпреки че Канок спеше там от почти година.

— Питах се дали ще може да ги прочета.

— Ти си единственият човек в Предпланинието, който може да ги прочете — отвърнах и в думите ми прозвуча огорчение.

— Не зная дали ще мога. Беше толкова трудно… Помня някои от буквите, но… ти също би могъл да ги четеш.

— О, да. Когато си сваля превръзката. Когато цъфнат налъмите.

— Чуй ме, Оррек…

— Да, мога поне да чувам.

— Ти можеш да четеш. Опитай поне с една от книгите. Не е необходимо да поглеждаш към нещо друго. — Гласът й отново бе станал дрезгав. — Няма да я унищожиш! Ще виждаш само това, което е написала майка ти. Това, което е написала за теб.

Грай не знаеше, че бях видял лицето на Мелле, преди тя да умре. Никой освен баща ми не го знаеше. Само аз знаех, че никога не бих сторил зло на мама. Нима бих унищожил едничкото нещо, което ми бе оставила?

Нямаше какво да отговоря, на Грай.

Никога не бях обещавал на баща ми да не свалям превръзката. Не бях обвързан с клетва, но въпреки това не го смятах за редно. Но ето, че го бях направил вече веднъж — по молба на майка ми. Или може би защото слепотата ми бе от полза за баща ми, превръщаше ме в негово оръжие, в заплаха срещу враговете. Дали обаче бях верен единствено на него?

Дълго не можех да се похваля с прогрес по този въпрос. Грай също не говореше на тази тема и аз реших, че въпросът е решен, по един или друг начин.

Но веднъж през есента, докато натривах коляното на Пъстра с отвара от билки, а Канок почистваше едно копито, което създаваше проблеми на Гъсока, неочаквано за себе си казах:

— Татко, искам да видя книгите, които написа мама.

— Книги ли? — повтори той объркано.

— Онази, която направи много отдавна, и другите, които написа, докато беше болна. Те са в раклата — горе.

— И за какво са ти? — попита баща ми след кратка пауза.

— Искам да ги взема. Мама ги направи за мен.

— Вземи ги, щом настояваш.

— Ще ги взема — отвърнах и Пъстра отстъпи, защото докато се борех с гнева си, неволно я бях стиснал по-силно. Мразех баща си. Не даваше пукната пара за мен, нито за работата, която бе изстискала и последните сили на майка ми, не го интересуваше нищо освен да е брантор на Каспромант и да налага волята си на останалите.

Приключих с кобилата, измих си ръцете и се качих право в стаята на кулата, докато баща ми още не е свършил в конюшнята. Сажда ме отведе нетърпеливо там, сякаш очакваше да заварим Мелле.

В стаята беше студено и пусто. Разперих ръце да напипам раклата и се подпрях на леглото. Отгоре бе сгънат шалът — кафявият вълнен шал на мама, с който се завиваше, когато й бе студено — когато умираше. Познах го веднага щом го докоснах, стиснах грубата мекота на домашната вълна. Наведох се и зарових лице в него. Не долових мириса на мама, такъв, какъвто го помнех, само слабата миризма на сол и пот.