Читать «Дарби» онлайн - страница 74

Гневът изригна в мен, отдавна сдържаното недоволство и отчаяние, каквото чувствах, когато се опитвах да използвам дарбата си. Стиснах жезъла — жезъла на Кадард Слепия — и се изправих.

— Махай се, Грай — викнах. — Иди си, преди да съм те ударил.

— Хубаво, но първо свали превръзката!

Вбесен, замахнах към нея с жезъла — слепешката. Ударът попадна в празно пространство.

Сажда излая рязко и се блъсна в краката ми, за да ми препречи пътя напред.

Наведох се и я погалих.

— Няма нищо — промърморих. Целият треперех от напрежение и срам.

Грай заговори отново, този път от известно разстояние:

— Ще ида в конюшнята. Тем каза, че Пъстра не е излизала от няколко дена. Искам да й прегледам ставите. После можем да пояздим, ако искаш. — И излезе.

Прокарах длан по лицето си. Усещах и двете си ръце мръсни. Сигурно размазвах пепел по лицето си. Отидох в кухнята и се измих, после казах на Сажда да ме заведе в конюшнята. Краката ми трепереха. Чувствах се като старец, Сажда сигурно го усещаше, защото вървеше по-бавно от обикновено.

Баща ми и Аллок бяха излезли с жребците и в конюшнята беше останала само Пъстра.

— Пипни тук — каза ми Грай. — Това е ревматизъм. — Плъзна ръката ми по предния крак на коня и спря при издутото коляно. Усетих, че ставата е гореща.

— О, Пъстра — прошепна тъжно Грай. Чух как я потупва по врата.

— Не знам дали трябва да я яздя.

— И аз не знам. Но тя трябва да излиза.

— Мога да я разхождам.

— Може и за теб да е от полза. Натежал си.

Истина беше. Освен че напоследък не се движех много, бях развил неочакван апетит и Раб и Соссо бързаха да задоволят глада ми. Бях наедрял, но и растях на височина, толкова бързо, че понякога нощем ме боляха костите. Все по-често си удрях главата в горния праг на вратата.

Сложих оглавника на Пъстра — вече ме биваше за подобни дребни задачи — и я изведох. Грай взе Звезда и се метна на гърба й. Излязохме от двора и се заизкачвахме по склона. Сажда водеше мен, а аз — Пъстра. Чувах неравни стъпки зад мен.

— Все едно мърмори: „Ох, оле ле, боли ме…“ — рекох.

— Така е — потвърди Грай.

— Чуваш ли я?

— Само когато успея да направя връзката.

— А мен чуваш ли?

— Не.

— Защо?

— Не мога да направя връзка.

— Защо не можеш?

— Пречат ми някакви думи. Думи и… други неща. Успявам само при бебетата. Така зная кога една жена е бременна. Но когато бебето стане малко човече, вече е извън обсега ми. Викам го, но не чувам отговора.

Известно време вървяхме мълчаливо. Пъстра се пораздвижи и вече пристъпваше по-леко. Приближихме се до ясеновата гора и хълма.

— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.

— Не се е променил особено — каза Грай. — Има повече трева. Останалото си е същото. Как го нарече?

— Хаос. Дръвчето как е?

— Линее.

Обърнахме назад.

— Знаеш ли, странното е, че дори не помня да съм го правил. Отворих очи и вече беше станало.

— Но не действа ли така дарбата ви?

— Не. Не и със затворени очи! Защо иначе ще нося тази проклета превръзка? За да не го направя!

— Но щом дарбата ти е дива… и ти не си искал да го направиш… а се е случило за миг…

— Не знам — прекъснах я. „Всъщност май исках“, помислих си.