Читать «Дарби» онлайн - страница 77

Особено внимавах — макар че не беше никак лесно — да не поглеждам към Сажда. А толкова ми се искаше да я видя. Давах си сметка, че ще е трудно, докато се върти около мен из стаята, затова преди да започна да чета, я извеждах пред вратата и й нареждах да чака там. Тя отвръщаше с покорно тропване на опашката, но въпреки това се чувствах като предател, когато затварях вратата.

Основното затруднение при четенето произхождаше от това, че страниците бяха прибирани разбъркано в раклата, а аз бях нарушил още повече последователността при пренасянето им в моята стая. Освен това мама бе записвала всичко, което й бе идвало наум, и често това бяха откъслечни истории, без начало и край и без никакви обяснения. На една от първите страници мама бе оставила кратка бележка: „Това е от «Молитва към Енну», на която ме учеше баба, тя е за жени“, на друга: „Не зная нищо повече за тази «Легенда за Благословения Мому»“. Няколко страници бяха с посвещение „На сина ми Оррек от Каспромант“. Една от първите истории, легендата за основаването на Дерисова вода, носеше названието: „Капки от ведрото на извора на Мелле Аулита от Дерисова вода и Каспромант, на моя възлюбен син“. Ала с влошаването на болестта й, което си личеше от разкривения и объркан почерк, обясненията намаляваха, заменени от несвързани откъси. Вместо истории все по-често се натъквах на поеми и балади, изписани със ситен почерк от край до край. Някои от тези последни страници бяха ужасно трудни за разчитане. Последната — която всъщност се оказа отгоре на купчината — съдържаше само няколко избелели реда. Спомням си как мама се оплака, че била твърде изморена и не можела да пише повече.

Сигурно изглежда странно, че след огромното удоволствие да чета тези безценни дарове от майка ми бях готов доброволно да се обкръжа с мрак и да се препъвам през целия ден, воден от кучето. Но аз нямах нищо против. Правех го, защото единственият начин да защитавам Каспромант бе да остана слепец. За мен бе неописуемо щастие да разнообразявам по този начин задълженията си, но въпреки това им оставах верен.

Давах си ясна сметка, че не аз съм причината за тази промяна в живота ми. Нямаше да се случи, ако не беше Грай, за да каже: „Ти можеш да ги четеш“. През цялата есен тя бе заета с прибирането на реколтата в Роддмант и ме навестяваше рядко, но всеки път, когато идваше, я отвеждах в моята стая, показвах й кутията с листовете и й разказвах какво съм прочел.

Колкото и да е странно, тя изглеждаше смутена и объркана и бързаше да излезе. За разлика от мен, осъзнаваше ясно риска, на който се излага. Обитателите на Предпланинието бяха със сравнително широки разбирания и едва ли биха обърнали внимание на младеж и девойка, които яздят и се разхождат заедно, но да влиза и да остава в стаята ми щеше да е прекалено. Раб и Соссо първи щяха да ни сгълчат и което бе по-лошо — можеха да тръгнат клюки. Когато тази мисъл стигна до съзнанието ми за пръв път, цял се изчервих. Забързах след Грай и прекарах един неспокоен следобед, в който говорехме единствено за коне.