Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 58

Нервно смачка вестника и го захвърли на улицата. Когато файтонът забърза отново, той седеше присвит, сякаш някой го притискаше. Лицето му беше сбръчкано, очите притворени.

На гарата си купи билет.

След два часа беше на границата.

Мъглата се вдигаше, слънцето проясняваше деня. Той погледна през прозореца на вагонното купе чуждата земя и въздъхна с облекчение.

Глава XXIV

Нощта беше настъпила отдавна. През прозореца в далечината се виждаха светлини от къщи и улици. В полумрака на ателието празният статив стоеше като изправен човек, на стената падаше неговата сянка. По покрива се чуваха стъпки. Една врата се хлопна в съседния таван.

Старият художник лежеше по гърди на дивана, заровил лице във възглавничките, и гледаше в бездната на мрака. „Накъде?“ — питаше се той и не виждаше път.

Убийството на Ася бе погубило в душата му всички надежди. Никаква борба срещу убийци из засада нямаше смисъл. Тая сутрин, след ужасната случка той бе разкарван по участъци. Когато се прибра вкъщи, се отпусна като труп и зарови глава във възглавниците на дивана. Отчаяние притискаше душата му. Накъде, питаше се той и виждаше само непрогледен мрак пред очите си. Тоя мрак тежеше над цялата страна. Онова разочарование, което бе почувствал от болните думи на Младенова, сега разцъфваше в него и го завладяваше. Той знаеше живота от петдесет години. И това, което беше видял Младенов до своята тридесет годишна възраст, се повтаряше. В тая страна нямаше нито един слънчев ден. В политиката споровете се решаваха с убийства. В борбите за нещо по-хубаво загиваха най-светлите личности и над техните трупове израстваха чудовища. Талантите се прогонваха извън страната или ги душеше злоба. В тая страна най-хубавото цвете беше бодилът, а наградата за най-добродетелните стремежи — венец от него. Подлеците се уважаваха и уреждаха живота си, а честните умираха от нищета.

Петдесет години той каляваше характера си да бъде твърд и смел, да бъде честен и открит. С идеята хората да бъдат горещи или студени, но да бъдат цялостни личности, той мислеше, че ще стигне до нещо по-добро. В живота си той срещна мнозина, чийто път не знаеше колебания и завои. Тяхната смърт беше само по-красива, но от това нищо не се оправяше. Писателят имаше право. В тая страна силите се хабяха за малкото от живота. Хората мразеха всеки, който дига къща, по-висока от два етажа, и убиваха оня, който вижда по-далече от тях.

Той виждаше цялата страна, потънала в непрогледен мрак, и питаше — накъде. Убийството на Ася преля чашата. Не беше ли Ася честен, открит, силен и хубав! Не му ли приличаха неговите другари! Убиха Ася, убиха Загорова, а хилядите техни спътници гинат забравени, смачкани, изхвърлени.

Искаше да плаче. В тая страна е все едно дали ще бъдеш силен или слаб. Злобата е по-силна. Алчността е по-хитра. Те коват оръжието си и безсърдечно унищожават. В мрака не се виждаше нито един разтрог. В отчаянието си той не виждаше нито лъч надежда.