Читать «Лабиринтът на духовете» онлайн - страница 3

– Аления принц ли? – попита Беа.

Детето кимна съкрушено.

– Татко ти ей сегичка ще отиде в стаята ти и ще го изхвърли оттам с ритници, тъй че да не се върне никога вече.

Нашият син ме погледна отчаяно. Че за какво са бащите, ако не за такива героични мисии? Усмихнах се и му намигнах.

– С ритници! – повторих с най-свирепото изражение, което успях да си придам.

Жулиан се осмели да се усмихне плахо. Скочих от леглото и отидох в стаята му. Тя дотолкова напомняше онази стая на долния етаж, която бях имал на неговата възраст, че за миг се зачудих дали все още не сънувам. Седнах на ръба на леглото и запалих нощната лампичка. Жулиан живееше сред играчки (някои наследени от мен), но най-вече сред книги. Бързо намерих очакваното скривалище под дюшека. Взех малката книжка с черна подвързия и я отворих на първата страница.

Лабиринтът на духовете VII

Ариадна и Аления принц

Текст и илюстрации: Виктор Матаиш

Вече не знаех къде да крия тези книги. При цялата находчивост, с която измислях нови скривалища, синът ми неизменно ги надушваше. Разлистих бързо страниците и спомените ме връхлетяха отново.

Върнах се в стаята, след като заточих книгата в най-високото чекмедже на кухненския шкаф, където синът ми – в това не се съмнявах – щеше скоро да я намери, и заварих Жулиан в прегръдките на майка си. И двамата бяха заспали. Спрях се на прага да ги погледам, стаен в полумрака. Заслушан в дишането им, се зачудих с какво ли бе заслужил късмета си най-щастливият мъж на света. Докато наблюдавах как спят безгрижно, неизбежно си спомних какъв страх ме обзе първия път, когато ги видях така прегърнати.

2

На никого не съм разказвал това, но в нощта, когато синът ми се роди и го видях за пръв път в обятията на майка му, унесен в блажения покой на онези, които още не знаят къде са се озовали, изпитах желание да побягна и да не се спирам чак до края на света. Тогава аз самият бях още хлапак и отговорностите на живота ми изглеждаха непосилни. Но каквито и оправдания да скалъпвам, все още ми горчи срамът заради малодушието, което ме обзе тогава и което, дори след толкова години, не събрах смелост да призная пред когото трябваше.

Спомените, които погребваме в мълчание, неспирно ни преследват. Моят спомен е за стая с безкраен таван; охровата светлина на една лампа очертаваше кревата, в който лежеше момиче на едва седемнайсет години с дете на ръце. Когато Беа, почти в безсъзнание, вдигна очи и ми се усмихна, очите ми се наляха със сълзи. Коленичих до леглото и зарових лице в скута ѝ. Тя взе ръката ми и я стисна с малкото сили, които ѝ бяха останали.

– Не се страхувай – прошепна тя.

Но аз бях примрял от страх. И за един срамен миг, споменът за който ме преследва оттогава, пожелах да съм някъде другаде, да съм някой друг. Фермин наблюдаваше сцената от прага и навярно прочете още неоформените ми мисли, както бе обичайно за него. Преди да съм успял да отворя уста, той ме хвана под ръка и ме поведе към дългия сумрачен коридор, оставяйки Беа и детето в добрата компания на своята годеница Бернарда.