Читать «Още един скандал» онлайн - страница 146
Кристина Дод
— Не бива да стреляте по благородниците, малоумници такива. Ще ви намерят и бесилото не ви мърда.
Крадците смутено запристъпваха от крак на крак и увесиха носове.
Доволен, че ги е сплашил едно хубаво, Големия Бил се втурна към сейфа и коленичи до него. Извади ключ от джоба си — дотук с твърдението на Ръмбилоу, че имало само два ключа за сейфа — и отвори вратичката. Разпиля кесиите на пода, сряза връзките им… и откри бели листове хартия.
Гробна тишина.
— Къде са парите? — попита мистър Пейборн.
— И аз т’ва искам да знам — изпъчи се един лакей. — Къде са проклетите пари?
— Копеле — промърмори Големия Бил.
— Парите някой ги е омел. Отдавна. — Хладният поглед на Гейбриъл заплаши негодниците с въжето на бесилката. — Май и вие отдавна трябваше да сте се омели.
Един от лакеите захвърли скъпоценностите, които стискаше в ръка.
— Знаех си, че е прекалено лесно — заяви той, вдигна прозореца и скочи навън.
Битката между джентълмените и крадците се поднови, но този път силите бяха променени. Джентълмените знаеха, че лакеите не ще дръзнат да ги застрелят. Лакеите знаеха, че са малочислени.
— Копеле — отново избухна Големия Бил и с отвратен поглед се запъти към вратата.
Гейбриъл го последва по петите. Големия Бил знаеше накъде отива. Само дано стигнеха навреме…
31
Мадлин и Ръмбилоу излязоха от мрачния, потънал в мръсотия и паяжини тунел. Мадлин се изкашля при първата глътка чист въздух, но Ръмбилоу не й даде време да изтупа прахта от дрехите си. Той наложи бързо темпо и я повлече към конюшнята.
Мадлин не се съмняваше, че Гейбриъл ще я последва. Той беше почтен мъж, който бе изискал и спечелил доверието й. Тя вярваше, че той ще дойде след нея, но защо? Защото честта му го налагаше? Защото искаше да хване Ръмбилоу и да си отмъсти за Джери? Или защото не можеше да понесе мисълта да я остави в ръцете на Ръмбилоу?
Щеше ли някога да узнае? Защото един от двама им можеше да умре.
Чантата я удари по пищялката. От надвисналите сиви облаци ръмеше ситен дъждец. Навъсеното небе бе в унисон с настроението й.
Знаеше какво иска Гейбриъл така, сякаш той ясно й го бе казал. Желанието му беше тя да придружи Ръмбилоу до мястото на рандевуто му, за да може гарнизонът да го плени заедно с кораба, който го чакаше, а после да го предаде на правосъдието. Тя разбираше всичко това, но ако нещо се объркаше — а вече твърде много неща се бяха объркали — и я убиеха, щеше ли Гейбриъл да плаче? Щеше ли да си спомня за нея с обич? Или щеше да я запомни като най-голямото бедствие в живота си?
Тя искаше, тя се нуждаеше от увереността, че неутолимата й потребност за близост, нейният копнеж, нейното желание е споделено. Всичко, което той искаше от нея, тя искаше от него.
Стигнаха до конюшнята и Ръмбилоу разбуди коняря.
— Хей! Приготви кабриолета. Впрегни сивите жребци на Кемпиън. Действай!
Конярят погледна дъждеца, погледна и Ръмбилоу, но криво-ляво се изправи на крака.
