Читать «Още един скандал» онлайн - страница 121

Тамзин критично погледна приятелката си.

— Не мисля, че лорд Кемпиън иска да бъдеш някоя друга. Струва ми се, че иска да бъдеш… по-добра.

— Добре съм си, както съм. Повече не желая да приказвам по този въпрос. — Мадлин грабна пътната си чанта и натъпка няколко дрехи вътре. — Събирай си багажа. Да се махаме.

— Не знам как се събира багаж — тросна й се Тамзин.

— Нито пък аз. Което не успееш да побереш в куфара, прислужниците ще ти го изпратят по-късно. — Мадлин издърпа кутията с тиарата изпод леглото и я постави внимателно сред дрехите. Най-отгоре сложи кобура от черно кадифе и затвори чантата.

Тамзин така претъпка куфара си с дрехи и бижута, че се наложи Мадлин да й помага при затварянето. Те вдигнаха чантите и Тамзин изстена под товара им. После двете жени тихомълком минаха по коридора, надолу по стълбището и през парадния вход.

Натъкнаха се само на прислужници. Всички гости бяха по стаите си и се приготвяха за вечерта.

Здрачът беше превърнал пейзажа в блед безпорядък от дървета и ливади, и на фона му къщата вече не се извисяваше като паметник на лошия вкус, а като надвиснала заплаха. Решението беше взето и Мадлин искаше да си тръгне сега.

Макалистър беше прав. Ръмбилоу бе опасен. Някой щеше да умре.

Мадлин се страхуваше, че този някой ще е невинен и… тя нямаше да се пречка не Гейбриъл, за да не го разсейва. Вярно беше. Чувстваше го. Просто й беше омразно да го остави самичък лице в лице със смъртта.

Тамзин застана на стълбищната площадка и се огледа, сякаш очакваше отнякъде да изникне карета.

— Сега какво правим?

— Отиваме в конюшните…

— В конюшните ли?

— И нареждаме на коняря да приготви една от каретите на мистър Ръмбилоу за пътуването ни до Лондон.

Погледът на Тамзин беше изпълнен със съмнение.

— Да се помъкна към конюшните с целия този багаж?

— Не се тревожи — успокои я Мадлин. — По-силна си, отколкото мислиш, а аз съм бродила из цяла Европа. Конярите са научени да изпълняват нареждания.

Но Мадлин не беше познала.

Фенерите в конюшнята бяха запалени и конете в загражденията бяха изчеткани и сресани, но когато Мадлин обяви, че желае карета, конярят на мистър Ръмбилоу поклати глава.

— Не може.

— Извинете? — Мадлин не можеше да повярва, че съществува подобно нахалство. Тя остави чантата в краката си и разтри схванатата си ръка. — Лейди Тамзин Чарлфорд желае да си тръгне.

— Не може — повтори той.

— Добри ми човече! — Решителният й тон целеше да успокои Тамзин. — Ти си конярят, нали? Ти впрягаш конете, нали? Свърши си работата, и то ей сега!

Конярят щракна с пръсти и нареди на ратайчето, което се втурна към него:

— Тичай за господаря.

— Господаря ли?

— Мистър Ръмбилоу?

— Не. Моя господар.

Мадлин усети, че нищо добро не ги чака.

Тамзин също остави своята чанта в краката си и започна нервно да крачи наоколо, сякаш за пръв път виждаше конюшня — което съвсем не беше изключено.

— Ще говоря с надзирателя ти — заяви Мадлин. — Определено ще разреша този въпрос.

— А кажи с мен ли ша говориш, ма? — Големия Бил излезе с олюляване от сенките. — И к’во ша ми кажеш, мис Висше общество?