Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 20

Едрият младеж продължаваше мълчаливо да кара; когато Лу заговори, той дори не плъзна поглед към огледалото. Липсата на любопитство бе нещо, което Лу не можеше да търпи у ближните си.

— Мен са ме нарекли Луиза Мей Кардинал, също като прабаба. Но всички ми викат Лу, просто Лу. Татко ми е Джон Джейкъб Кардинал. Той е много известен писател. Сигурно сте чували за него.

Младежът не изсумтя, дори не помръдна. Явно черният път криеше за него някакво обаяние, с което историята на семейство Кардинал просто не можеше да се мери.

Оз реши да подпомогне усилията на сестра си да завърже разговор.

— Той умря, но мама не е.

Тази липса на деликатност тутакси му навлече навъсен поглед от страна на Лу. Оз бързо врътна глава към стъклото и се престори на крайно заинтригуван от пейзажа.

Внезапно хъдсънът спря и двамата леко залитнаха напред.

Момчето, застанало пред колата, изглеждаше малко по-голямо от Лу, но приблизително с нейния ръст. Рижата му коса бе цялата на врътки, като че лизана от пощуряло теле, но въпреки това не успяваше да прикрие чифт дълги конични уши, готови сякаш да се закачат за всяко срещнато препятствие. Облеклото му се състоеше от петносана ватена долна риза и мръсен гащеризон, чиито крачоли свършваха малко над костеливите му глезени. Беше босо въпреки студения ден. Носеше дълъг, грубо издялан въдичарски прът и очукана кутия за стръв, по която все още личаха следи от синя боя. До него стоеше безпородно псе на кафяви и черни петна с изплезен розов език. Момчето пъхна въдицата и кутията през отворения заден прозорец на хъдсъна, после небрежно се настани отпред, като че колата беше негова. Кучето го последва, без да бърза.

— Здрасти бе, Хич Не — подхвърли приятелски непознатото момче на шофьора, който отвърна с едва доловимо кимване.

Лу и Оз се спогледаха, озадачени от странния поздрав.

След миг главата на новодошлия щръкна над облегалката и той се вторачи в тях. Имаше плоски бузи, изобилно осеяни с лунички, щръкнало луничаво носле, а на сянка косата му изглеждаше още по-рижа. Очите му имаха цвят на сурови грахчета и в комбинация с косата напомниха на Лу за коледна опаковъчна хартия.

— Ха на бас, че знам къде отивате — рече то с приятно провлачен говор и дяволита усмивка. — При мис Луиза, нали?

Лу бавно кимна.

— Аз съм Лу — каза тя с подчертана любезност, за да покаже, че не се притеснява. — Това е брат ми Оз.

Ухилено като пътуващ търговец, момчето бързо им стисна ръцете. Пръстите му бяха силни и покрити с представителни образци от местната почва. Под тази великолепна колекция изобщо не се забелязваха нокти. Лу и Оз неволно се загледаха в тия изумителни пръсти.

Момчето навярно забеляза това, защото обясни:

— Още по тъмно отидох да копая червеи. Със свещ в едната ръка и кутия в другата. Мръсна работа, ще знаете.

Каза го тъй небрежно, сякаш години наред бяха клечали заедно под жаркото слънце да ровят в земята.

Оз погледна ръката си и видя, че част от чернозема се е пренесла върху нея. Усмихна се, защото така сякаш бяха станали кръвни братя. Братя! Е, това наистина можеше да го развълнува.