Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 19

Следващото селище, което отминаха, нямаше крайпътна табела, а едва ли заслужаваше и име, ако се съди по шепата сгради и неколцината минувачи. Напред продължаваше черен път и хъдсънът взе да се люшка по тази тясна ивица зле отъпкана пръст. Лу зърна малка пощенска станция, след нея килната барака без табела, с няколко прогнили стъпала отпред. И накрая се появи внушителен смесен магазин с изписано на стената име „Маккензи“; отвън бяха струпани на камара сандъци със захар, брашно, сол и пипер. На едната витрина висяха сини работни гащеризони, няколко хамута и газен фенер. Това бе, кажи-речи, всичко в тази безименна спирка край разбития път.

Продължавайки напред по размекнатата пръст, те отминаваха мълчаливи мъже с дълбоко хлътнали очи на лицата, закрити отчасти от чорлави бради; всички бяха облечени с мръсни гащеризони, широкополи шапки и груби планинарски обувки. Някои вървяха пеш, други яздеха коне или мулета. Край каручка, теглена от чифт мулета, се тътреше жена с безизразни очи, повехнало лице и костеливи крайници, облечена с карирана памучна блуза и пола от домашно сукно, закопчана на кръста с безопасни игли. Няколко дечурлига седяха върху големите чували със семена в каруцата. Тук край пътя минаваше железопътна линия. Влак, натоварен с въглища, бе спрял под опорите на водния резервоар и гълташе огромни количества вода, бълвайки облаци пара след всяка лакома глътка. На друг планински склон в далечината Лу видя улей за въглища на дървени подпори и върволица вагони, които се точеха бавно под него като колона послушни мравки.

Минаха по голям мост. Една тенекиена табела съобщаваше, че на десет метра под тях тече река Маклауд. В отблясъците на изгрева водата изглеждаше розова като безкрайно дълъг изплезен език. Планинските върхове имаха синкавия цвят на дим; ефирни воали мъгла обгръщаха подножията им.

След като вече не се мяркаха нови градчета, Лу реши, че е време да се запознаят с човека отпред.

— Как се казвате? — попита тя.

Неведнъж беше срещала негри, обикновено писатели, поети, музиканти и артисти, все приятели на родителите й. Но имаше и други. Докато с майка й обикаляха из града, Лу бе виждала цветнокожи, които пренасят боклука, спират таксита, мъкнат куфари, наглеждат чужди деца, чистят улиците, мият прозорци, лъскат обувки, готвят, перат и с дружеска фамилиарност приемат от бялата си клиентела както обиди, така и бакшиши.

Този тук зад волана беше различен, защото очевидно не обичаше да говори. В Ню Йорк Лу се бе сприятелила с един добродушен стар негър от „Янки Стейдиъм“, където понякога ходеше с баща си да гледа бейзбол. Този старец, макар и не много по-тъмен от фъстъците, които продаваше, й бе казал, че цветнокожите са способни да дрънкат от сутрин до вечер през цялата седмица, с изключение на неделята, когато отстъпват това право на Господ и жените.