Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 18

Тротоарите гъмжаха от народ — имаше и издокарани жени с кокетни шапчици върху изящните си прически, и прегърбени мрачни мъже, навярно работници в каменовъглените мини, за които Лу бе чела.

Последната от централните сгради се оказа най-внушителната. Имаше стени от червени тухли, елегантна веранда с двойни йонийски колони и стръмен тенекиен покрив, боядисан в черно, над който се възвисяваше тухлена часовникова кула. Отпред лекият вятър развяваше националния флаг и знамето на Вирджиния. Елегантното здание обаче се издигаше върху грозна и грапава бетонна основа. На Лу това странно съчетание й напомни елегантен панталон над кални обувки. Над колоните бе изсечена една-единствена дума: „Съд“. Сетне колата напусна пределите на градчето.

Озадачена, Лу се облегна назад. Разказите на баща й бяха изпълнени с истории за примитивния живот из дивите планини, където ловците клечат край своя огън от борови клони, пекат дивеч и пият горчиво кафе; където миньорите дълбаят земната твърд и пълнят дробовете си с чернилка, която някой ден ще ги убие; и където дърварите изсичат до корен девствени гори с триони и секири. Тук най-важното бе да имаш съобразителен ум, отлични познания за местността и як гръбнак. Опасността дебнеше по стръмните склонове и из глинестите долини, а величавите канари господстваха над хора и зверове, слагайки безмилостни граници на амбициите и живота им. Тук просто нямаше място за градче като Дикенс с асфалтирани улици, хотел, реклами на кока-кола и пиана с добра отстъпка при плащане в брой. Но Лу изведнъж осъзна, че периодът, за който бе писал баща й, е отминал преди повече от двайсет години.

Тя въздъхна. Очевидно всичко се променяше, дори планините и хората в тях. Лу предполагаше, че сега прабаба й вероятно живее в съвсем обикновен квартал със съвсем обикновени съседи. Може би имаше котка и всяка събота ходеше да си прави прическа във фризьорски салон, миришещ на химикали и цигарен дим. Лу и Оз щяха да пият оранжада на верандата, да ходят на църква в неделя и да махат на бавно минаващите коли, тъй че нямаше да е много по-различно от живота в Ню Йорк. И макар в това да нямаше нищо лошо, то изцяло се различаваше от дивите, страховити дебри, които бе очаквала Лу. Едва ли имаше нещо общо с дните, които баща й бе преживял тук и после описал в творбите си — е, тъкмо това я разочароваше.

Колата измина още пет-шест километра сред дървета, стръмни чукари и дълбоки долини, сетне Лу видя нов крайпътен знак. Това градче се наричаше Тремънт. Вероятно е тук, помисли си тя. Тремънт изглеждаше приблизително три пъти по-малък от Дикенс. Петнайсетина коли бяха паркирани под ъгъл пред магазини, подобни на онези в по-големия град, само че нямаше високи сгради и съд, а асфалтът бе отстъпил място на чакълена настилка. Лу забеляза тук-там и по някой ездач, после Тремънт остана зад тях и пътят продължи да се изкачва все по-стръмно. Лу предположи, че прабаба им живее в околностите на Тремънт.