Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 2

В творчеството си Джак комбинираше живописни гъсто населени пейзажи с несъвършени герои, които с всяка поредна страница ставаха все по-реални, превръщайки се едва ли не в най-близки хора. Често читателите ридаеха, когато някой любим образ загиваше под писателското перо, ала подчертаната красота на езика никога не засенчваше първичната груба сила на повествованието, защото темите в разказите на Джак Кардинал наистина бяха вълнуващи. Но сетне внезапно изникваше някой особено майсторски изписан ред и караше читателя да се усмихне, може би дори да се разсмее, проумявайки, че сериозните идеи често се внушават най-успешно с мъничко хумор.

Писателският талант на Джак Кардинал му бе донесъл шумни хвалби от критиците и твърде малко пари. Линкълнът не беше негов — един автомобил, дори и от най-проста марка, изглеждаше за Джак недостъпен лукс. Беше го взел назаем за излета от един свой приятел и почитател. Жената до него определено не се бе омъжила за Джак Кардинал заради парите му.

Обикновено Аманда Кардинал не възразяваше срещу унеса, който често обземаше неуморния ум на нейния съпруг. Дори и сега лицето й изразяваше добродушно примирение с полета на неговата фантазия, която му позволяваше да се откъсне от досадните житейски дреболии. Но по-късно, когато разпънеха одеялото, приготвеха храната за пикника и пуснеха децата да си играят, тя щеше да откъсне съпруга си от тази литературна алхимия. Днес обаче Аманда усещаше и друга, по-дълбока тревога, докато колата ги носеше напред. Този съвместен излет им беше потребен не само заради чистия въздух и празничната трапеза. Изненадващо топлите предпролетни дни бяха божи дар в много отношения. Тя се озърна към навъсеното небе.

Вървете си, буреносни облаци. Моля ви, вървете си.

За да успокои напрегнатите си нерви, Аманда извърна глава, погледна Оз и се усмихна. Трудно бе човек да не изпита облекчение при вида на това малко момче, макар че и то лесно се плашеше. Аманда неведнъж бе утешавала сина си с прегръдки, когато го мъчеха кошмари. За щастие щом очите му най-сетне се избистреха и я видеше, уплашените викове отстъпваха място на такава усмивка, че й се искаше завинаги да го удържи в прегръдките си.

Оз бе наследил хубостта си изцяло по майчина линия, докато Лу съчетаваше високото чело на Аманда с тънкия нос и ъгловатата челюст на баща си. Комбинацията бе впечатляваща. Но ако някой я попиташе, Лу би казала, че прилича единствено на баща си. В това нямаше и капка пренебрежение към майка й, то просто показваше, че Лу винаги ще се смята за дъщеря на Джак Кардинал.

Аманда се обърна към съпруга си.

— Нов разказ ли? — попита тя, докосвайки с пръсти лакътя на Джак.

Умът му бавно се изтръгна от новите литературни замисли и Джак я погледна с широка усмивка на пълните устни, които Аманда смяташе за най-привлекателни у съпруга си заедно с неустоимия блясък на сивите му очи.

— Докато си почиваш, вземи да напишеш някой разказ — подхвърли Джак.

— Сам се товариш толкова — тихо отвърна Аманда и отдръпна ръка.

Докато мъжът й отново се унасяше в мисли, Аманда погледна как Лу усърдно работи над своя разказ. Като майка виждаше в дъщеря си възможност за много щастие и мъничко неизбежна болка. Не можеше вечно да я закриля и знаеше, че понякога ще се налага да гледа как малкото й момиченце се препъва и пада. Нямаше да я държи за ръка, защото Лу просто не би го приела. Но ако дъщеря й посегнеше да потърси помощ, винаги можеше да разчита на майка си. Това положение изглеждаше заредено с безброй капани и все пак нямаше друга възможност за отношенията между майка и дъщеря.