Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 5

Затворих вратата на къщата и я заключих. Орсън не направи опит да тръгне след мен.

От запад бе задухал ветрец, крайбрежен бриз с лек, тръпчив вкус на море. Листата на дъбовете шумоляха, сякаш предаваха тайни от клон на клон.

Нещо стегна гърдите ми толкова силно, че сякаш запуши белите дробове, както винаги ставаше, когато се налагаше да изляза на дневна светлина. Този симптом беше напълно психологичен, но независимо от това ми въздействаше.

Докато слизах по стъпалата на верандата и вървях по пътеката, водеща към алеята за коли, имах чувството, че нещо ме натиска надолу. Вероятно така се чувства дълбоководен гмуркач във водолазен костюм, когато над главата му тежи водното царство.

2.

Качих се във форда и Саша Гудал прошепна:

— Здравей, Снежко.

— Здрасти — отвърнах аз.

Закопчах предпазния колан, а Саша включи на задна скорост.

Докато се отдалечавахме, изпод козирката на шапката си погледнах към къщата и се запитах как ще ми се стори, когато отново я видя. Почувствах, че щом баща ми напусне този свят, всички вещи, принадлежали на него, ще изглеждат по-неугледни и незначителни, защото вече няма да бъдат докосвани от духа му.

Къщата е построена от каменни плочи с минимум хоросан и кедрови греди, посребрели от климата и атмосферните промени, модерна в очертанията си, но не изглежда ни най-малко ефирна. Напротив, изградена е изцяло на земята и е внушителна. След неотдавнашните зимни дъждове изящните извивки на покрива от плочи бяха омекотени от зелен слой лишеи.

Докато излизахме на улицата ми се стори, че забелязах сянка, сгушена на един от прозорците в хола, в дъното на дълбоко вдадената веранда, а на перваза — муцуната и лапите на Орсън.

— Откога не си излизал? — попита Саша.

— На дневна светлина ли? Малко повече от девет години.

— Поклонник на мрака.

Саша пишеше и текстове за песни.

— По дяволите, Гудал, не упражнявай поезията си върху мен.

— Какво се случи преди девет години?

— Получих възпаление на апендикса.

— Аха. Тогава, когато за малко да умреш.

— Само смъртта може да ме изкара на дневна светлина.

— Поне белегът ти, останал от това преживяване, е сексапилен.

— Мислиш ли?

— Обичам да го целувам, нали?

— Чудил съм се защо.

— Всъщност белегът ме плаши. Можеше да умреш.

— Но не умрях.

— Целувам го, сякаш за да кажа благодарствена молитва. Задето си тук с мен.

— Или може би защото се възбуждаш сексуално от уродливостта.

— Задник такъв.

— Майка ти не те е учила да говориш така.

— Научиха ме монахините в енорийското училище.

— Знаеш ли кое ми харесва у теб? — попитах аз.

— Заедно сме почти от две години. Да, мисля, че знам какво ти харесва.

— Харесва ми, че никога не ме оставяш да бездействам.

Дори под бронята от дрехи и лосион и зад очилата, предпазващи чувствителните ми очи от ултравиолетовите лъчи, се изнервях от дневната светлина около мен. Чувствах се крехък като черупка на яйце в желязната й хватка.

Саша долови смущението ми, но се престори, че не го забелязва. За да отвлече вниманието ми от заплахата и от безкрайната красота на осветения от слънцето свят, тя стори онова, което правеше най-добре — остана такава, каквато си беше.